В езерото малкото платформи, пуснати по вода толкова рано (само най-смелите плувци се осмеляваха да влязат в езерото преди Четвърти юли, независимо дали валяха жаби или не), бяха натрупани с жаби и рибите направо полудяваха, усещайки, че съвсем наблизо има толкова много храна. От време на време се чуваше по едно „пльок“, „пльок“, когато някоя от жабите, които се блъскаха върху платформите, биваше избутана и така някоя гладна сьомга или пъстърва получаваше своята закуска. Пътищата, които водеха към града и навън от него — а имаше твърде много пътища за толкова малък град, както бе казал Хенри Идън, — бяха павирани с жаби. Засега нямаше ток; свободно падащите жаби бяха скъсали далекопроводите на няколко места. Повечето от градините бяха изравнени със земята, но и без това Уилоу не беше кой знае колко фермерски град. Няколко души имаха доста големи стада, от които добиваха мляко, но всички бяха прибрани на сигурно място за през нощта. Тези фермери, свързани с добиването на мляко, знаеха всичко за дъждовния сезон и нямаха никакво желание да изгубят животните си заради ордите скачащи месоядни жаби. И какво можеше да каже човек в застрахователната компания в такъв случай?
Когато над имението Хемпстед просветля, започнаха да се забелязват преспи мъртви жаби на покрива, водосточните тръби бяха отпрани от сградата от бомбардиращите жаби, входната площадка, мърдаща от телата им. Те подскачаха навън-навътре в хамбара, бяха задръстили комините, небрежно скачаха около колелата на форда на Джон Грейъм, бяха насядали и квакаха на предната седалка, като богомолци в очакване да започне службата. Край сградата имаше струпани купчини жаби, повечето от които мъртви. Някои от тези жабешки преспи бяха по метър и осемдесет високи.
В шест часа и пет минути слънцето прочисти хоризонта и в момента, в който лъчите му докоснаха жабите, те започнаха да се топят.
Кожите им просветляха, после побеляха, после сякаш станаха прозрачни. Скоро от телата започна да се издига пара с лек мирис на блато и от тях започнаха да се стичат малки поточета течност. Очите им изпадаха или навън, или навътре, в зависимост от това в какво положение беше тялото им, когато ги огря слънцето. Кожите им пукаха и наоколо се разнасяха звуците от това пукане, сякаш по цяло Уилоу отваряха шампанско.
След това се разпадаха бързо, стапяха се и от тях се образуваха мътни бели локви, като човешка семенна течност. Тя се стичаше по стръмния покрив на къщата Хемпстед и капеше от стрехите като гной.
Живите жаби умираха, мъртвите се превръщаха в тази бяла течност. Тя правеше по няколко мехурчета и след това потъваше бавно в земята. От земята се издигаше пара и за кратко време всяка полянка в Уилоу бе заприличала на умиращ вулкан.
До седем и петнадесет всичко беше свършило, оставаше да се ремонтират повредените места, а това беше нещо, с което жителите бяха свикнали.
Тази цена изглеждаше нищожна, като се има предвид, че с нея се заплащаха седем години тихо процъфтяване на този малък, почти забравен градец в Мейн.
В осем и пет смачканото волво на Лора Стентън сви в двора на универсалния магазин. Когато Лора слезе от колата, тя изглеждаше по-бледа и по-зле от всякога. Всъщност на нея наистина й беше зле. Пак носеше опаковката с бира, но сега всички бутилки бяха празни. Мъчеше я страхотен махмурлук.
Хенри Идън излезе на площадката пред магазина. Кучето беше зад гърба му.
— Прибери това псе вътре, че ще се обърна и ще си ида у дома — каза Лора още на първото стъпало.
— Той просто няма как да не пуска газове, Лора.
— Това не означава, че аз трябва да съм наблизо, когато ги пуска — каза Лора. — Сериозно ти говоря, Хенри. Главата ми се пръска и последното нещо, от което имам нужда тази сутрин, е да слушам как това куче свири химна със задника си.
— Иди вътре, Тоби — каза Хенри, държейки вратата отворена.
Тоби го погледна с влажни очи, сякаш искаше да каже. Налага ли се? Тук тъкмо започва да става интересно.
— Хайде, давай — каза Хенри.
Тоби влезе вътре и Хенри затвори вратата. Лора изчака да чуе как щраква бравата и тогава се качи по стълбите.
— Паднала ти е табелата — каза тя и му подаде картонената опаковка с празните бутилка.
— Не съм сляп — каза Хенри. Той самият не беше в най-доброто си настроение тази сутрин. Едва ли много хора в Уилоу бяха в по-добро. Да спи човек, докато навън валят жаби, не беше от най-лесните неща. Добре, че ставаше по веднъж на седем години, защото човек можеше направо да полудее.