— Тъй ли? Като гледам, разполагаш със същата магия.
— Май ти е втръснало от магия.
Той сви рамене.
— Случва се. Знаеш за Изкуството, което практикуваме тук. Виждам признаци за това у теб. Наистина ли е толкова различно?
Да, доста различно беше.
— Не всъщност.
— Не мога да кажа светлината ли следваш, или тъмнината, разбира се — каза той. — Те също не са толкова различни, колкото мнозина си мислят.
Кимнах, зачуден за какво ми говори. После попитах:
— Какво става обикновено с тия, за които спомена? Хората с магия, каквато няма никой друг?
— Обикновено се устройват като дребни лордове, докато някой, мм, не ги свали, ако разбираш какво имам предвид. Никой не го е правил наоколо обаче. Поне откакто се помня. Което е добре, защото кралят никога не поглежда толкова далече на запад, а понякога се налага тъкмо той да се справя с тях.
— Е, ако това те притеснява, няма нужда. Не държа особено да ставам дребен лорд. Нито голям, впрочем.
Той ме огледа мълчаливо, после каза:
— Да, не мисля, че държиш.
Не бях много сигурен как да приема това, тъй че го подминах.
Пихме още няколко минути, после той заяви:
— Късно става. Трябва да си ходя.
— Има ли някакъв шанс да разбереш нещо за моите хора? — попитах.
— Разбира се. Ще поразпитам тук-там и ще видя какво мога да науча.
— Много мило от твоя страна. Кога и къде ще се видим пак?
— Тук е добре. Да речем, утре по обяд?
— Обядът е от мен.
Той се усмихна и стана.
— До утре значи.
След като си отиде, пих още малко, и поразмислих.
„Що за птица е според тебе, Лойош?“
„Не съм сигурен, шефе. Предполагам, винаги е възможно да е точно това, което твърди, че е“.
„Не — отвърнах му. — Не е“.
2.
ЛЕФИТ: Но това е труп!
БОРААН: Вече стигнах до същото заключение, скъпа.
ЛЕФИТ: Но от колко време е тук?
БОРААН: О, не повече от седмица, бих казал. Две най-много.
ЛЕФИТ: Седмица? Как е възможно да е бил тук цяла седмица?
БОРААН: Ами, слугите сигурно са го почиствали от прахта, иначе със сигурност щеше да забележиш и да им се скараш доста строго.
Лойош помълча за миг, после каза:
„Добре, шефе. Какво видя, а на мен ми убягна?“
„Не видях: чух. Или по-скоро, какво не чух. Какво не попита той“.
Отне му няколко секунди. След това каза:
„О. Да. Трябваше да попита какво правиш тук“.
„Точно“.
„Може би просто беше учтив“.
„Лойош, никой, който живее в едно малко затънтено градче, не може да седне да говори с чужденец и да не го попита какво го води насам. Противоречи на природните закони“.
„Което означава, че знае или мисли, че знае. Доста си умен за бозайник“.
„Много благодаря“.
„Джерег ли според теб?“
„Смятам да приема това, докато нямам основания да го отхвърля“.
„Ами тогава какво правим утре?“
„Ти какво предлагаш, Лойош?“
„Според мен трябва да се разкараме оттук за нощта. Но като те знам…“
„А после той ще е по дирите ни, а ние няма да знаем къде сме. Не. Искам го на място, където мога да го държа под око“.
„Ти си шефът, шефе“.
Станах и излязох във вонята и по тъмните улици, най-вече, за да видя дали е поръчал да ме следят. Щом се озовахме навън, Лойош и Роуца излетяха. Нямаше нужда да казвам на познайниците си какво правя — бяхме заедно от доста време. Сабята ме потупваше успокоително по бедрото. Беше се наложило да намаля тежестта по себе си, преди да тръгна през планините, но все още имах няколко малки изненади по тялото. Нямах намерение да ставам лесна плячка.
Улицата беше доста тиха и изглеждаше съвсем различна в тъмното. Не зловеща, но, ами, по-скоро все едно си имаше свои тайни. От къщите струяха светлини, размътени от намаслената хартия. Много прозорци бяха съвсем тъмни, било защото отвътре нямаше никаква светлина, или защото тук, в Изтока, бяха усъвършенствали кепенците. Чувах потрепването на ботушите си по добре отъпканата каменна прах на улицата. Вонята от фабриката за хартия бе понамаляла, но все още да се долавяше — беше се просмукала във всичко и навсякъде.