„Някой наоколо?“
„Жива душа няма, шефе“.
„Добре“.
По някое време, докато се разхождах, вятърът смени посоката и миризмата, макар все още да я имаше, стана по-поносима. В тишината чух плисъка на водата под кейовете наблизо и жуженето на насекомите. Леко потръпнах.
Оттук бе дошла майка ми. Или поне нейните близки. Защо бяха напуснали? Глад? Болест? Тирания? Влиятелни врагове? Но каквото и да ги беше накарало да напуснат, бяха дошли оттук и в известен смисъл и аз бях дошъл оттук.
И изглежда тези, които искаха да ме убият, ме бяха проследили дотук. Колко мило.
Усетих се, че опипвам дръжката на камата в левия ми ръкав, и спрях. Опипах обаче Маготрепача, увит около лявата ми китка. Където има драгари, има чародейство. Присъствието на Маготрепача успокояваше, независимо от камъка Феникс, който носех на врата си и който уж трябваше да ме пази дори да не внимавам. Става ли дума за живота ми, предпочитам да прекаля със защитните мерки.
Е, ако някой наоколо носеше моргантско оръжие, всеки вещер щеше да го разбере. А ако някой джерег — или какъвто и да е драгар — се появеше, щеше да изпъква като Дзур планина. Веднъж ми бяха казали, че приятелят ми Мороулан отраснал някъде в човешките земи и не знаели, че е драгар — просто го мислели за много висок човек. Никога не съм го питал вярно ли е, но не го вярвах. Разликата беше прекалено очевидна. Не, ако в града се появеше джерег, щях да го науча.
Тръгнах към другия край на градчето — не беше далеко, може би около час вървене. Стигнах до кръчмата, която бях забелязал по-рано. Имаше малка спретната табела с нарисувано някакво дребно животно, което не можах да разпозная на смътната светлина. Не влязох, но я запомних за друг път. Никой не излезе, докато минавах покрай нея.
„Ей, шефе, преди два дни каза, че ставаш прекалено спокоен, помниш ли?“
„Мда, май това не трябва да ни тревожи повече, нали?“
Градът все едно беше престанал. Сякаш отведнъж нямаше никакви магазини, никакви сгради, само пътят се бе изпънал покрай реката. Обърнах се и тръгнах обратно. Докато се върна в хана, беше съвсем притихнало и образът в синия елек си беше отишъл. Качих се в стаята си и заспах.
На другата сутрин ме събуди ужасна светлина и ми трябваше време да се сетя, че е Пещта. Забравил бях да затворя кепенците. Кепенците на Изток са много по-важни, отколкото у дома.
Смъкнах се замаян от леглото и се облякох. Опипах гаротата в яката на наметалото си (учудих се защо още го нося това, между другото; никога в живота си не бях използвал гарота и дори не бях сигурен дали знам как), метателните ножове и шурикена на връвта му, и няколкото ками, които все още носех. След като поразмислих малко над казаното от Орбан, оставих сабята си в стаята. Имах достатъчно железария по себе си и без нея и исках да видя какво ще стане, ако не изглеждам чак толкова натрапчиво опасен.
Сутрин. Пещта сече отгоре по-остро от ножовете ми. Няколко хлапета играят на улицата. Жени, с бебета или без бебета на ръце, влизат в разни дюкяни. Много хора са се запътили на работа, за да произведат гадни миризми на мили околовръст. Зачудих се колко ли хартия произвежда фабриката, че да я превозват с баржи по реката. На кого му трябва толкова хартия? И за какво?
Лойош и Роуца заеха местата си на раменете ми — Лойош днес зае лявото. Така и не знаех как избираха кой къде да е, а нямаше да дам повод за задоволство на Лойош, като попитам. По-рано си мислех, че е някакво сложно разпределение на труда. Вече си мисля, че го правят просто за да ме карат да се чудя.
Докато си вървях, се позамислих как да подходя с търсенето на корена си. Пардон, на роднините. Допреди два месеца щеше да е лесно. Щях да кажа: „Крейгар, разбери дали имам семейство в това село“. Той щеше да подхвърли нещо заядливо, няколко хора щяха да бъдат подкупени, няколко нашамарени, и щях да си получа отговорите. Сега трябваше да го направя сам. Представях си как обикалям из района, спирам край всяка барака и селска колиба и питам: „Случайно да сте чували името Мерс?“ Не ми допадаше много. Няколко пуснати на свобода кетна се мотаеха наоколо на малките си двукопитни крака, грухтяха и душеха, и си търсеха храна. Сигурно бяха собственост на различни стопани. Зачудих се как ги различават стопаните им. Дали кетна бяха достатъчно умни, че да знаят къде им е домът? И предвид неизбежната им съдба, бяха ли достатъчно умни да не се връщат там?
От другата страна на улицата някакъв въздебел тип с лисо теме вдигаше дървен сенник на два пилона и се сетих, че го прави, за да могат хората да стоят пред дюкяна му, без светлината на Пещта да ги заслепява. Май започвах да разбирам колко влияе блясъкът на Пещта на всичко тук. Трябваше да се постарая да стоя настрани от това.