Влязох в дюкяна. Дебелият ме удостои ме с обичайния преценяващ поглед на търговец, който решава дали всъщност ще купиш нещо. Май не го въодушевих особено, но все пак кимна за поздрав. Имаше накачени на куки или струпани по масите чайници, кафеничета, панти, чашки, котлета и дори няколко ковани чинии, всичките в червеникавозлатистия бакърен цвят. Изпитах топло чувство към този човек. Винаги се възхищавам на хора, които могат да правят разни неща.
— Калайджия си, а? — казах учтиво.
Той повдигна вежда и изсумтя:
— А, не. Почтен търговец съм и съм член на гилдията. Всички калайджии продават чрез този дюкян или изобщо не продават тъдява.
Изведнъж ми се прииска да видя колко точно джезвета бих могъл да му натикам в гърлото. Отвърнах: „Разбирам“ и продължих да оглеждам дюкяна. Той пък ме гледаше все едно се каня да му открадна нещо. За малко да го направя, просто заради принципа.
„Шефе, я ми припомни защо не убиваш източняци?“
„Никога не съм казвал, че не убивам източняци. Казах само, че няма да приема пари, за да убия източняци“.
„В такъв случай…“
„Няма да го убия и не, не можеш да го ядеш, дори да го убия. Освен това тлъстината е вредна за теб“.
Оглеждах стоката, като внимавах да не пипам нищо, защото ако кажеше нещо за „пипане на стоката“, наистина щях да го убия.
— Гилдията — повторих.
— Да, младежо. Тъй че много внимавай.
— Нов съм в града. Каква е тази гилдия?
— Търговската гилдия, разбира се — изсумтя той.
— Аха. Разбира се.
„Шефе…“
„Шт. Работя“.
Удостоих го с усмивката, която не говори нищо, и рекох:
— Това местна гилдия ли е, или е част от по-голяма гилдия из цялата страна?
Той ме удостои с нещо, за което съм сигурен, че според него трябваше да е „пронизващ поглед“.
— Защо питаш?
— Чисто любопитство.
„Защо питаш?“
„Чисто любопитство“.
Интересно беше обаче. Предната вечер един просто предположи, че съм аристократ. А сега този тип просто предположи, че съм някакъв катил или престъпник. Мразя да правят такива предположения за мен. Кара ме да ми се иска да им счупя краката. И главите.
Казах:
— Името Мерс говори ли ти нещо?
Той се намръщи още повече.
— Заплашваш ли ме?
— Не.
— Не реагирам на заплахи, млади човече.
— Това е добре, защото не ги ръся.
— Мисля, че ще е най-добре да напуснеш учреждението ми.
Учреждението. Той имаше учреждение!
Свих рамене и си излязох, защото не мислех, че задържането ми вътре ще е продуктивно, и защото това сигурно бе последното нещо, което той очакваше да направя.
„Това — казах на Лойош — беше един от по-интересните разговори, които съм имал в живот, пълен с интересни разговори“.
„В смисъл че нямаш никаква представа какво стана току-що, нали?“
„Правилно. Само че нещо стана. Нали?“
„Разбира се, шефе. Има ли основание да смяташ, че би могло да е свързано с онова, което търсиш?“
„Лойош, споменах моминското име на майка ми и той помисли, че го заплашвам“.
Лойош не отговори.
Повървях десетина крачки по улицата и изведнъж ме връхлетя носталгия, каквато не бях си и помислял, че мога да изпитам. Стоях пред чудно хубава къщичка. Нямаше прозорец към улицата, само врата с провесена от горния праг дебела завеса от бяла вълна. От ниските стрехи висяха билки: имел, коелш, мащерка, вратига, живовляк. Дядовият ми дюкян изглеждаше по-различно, но миришеше на същото. Постоях отвън, усетил усмивката на устните си, после дръпнах завесата настрани и влязох.
Вътре беше полутъмно. Две опушени лампи примигваха в двата края, от което глинените съдове по рафтовете и растенията по куките сякаш подскачаха и потрепваха.
Мъжът в дюкяна изобщо не приличаше на дядо ми. Имаше от онези лица, които изглеждат все едно някой е хванал брадичката и е дръпнал, с високо изпъкнало чело и оредяваща коса, сякаш за да се подсили ефектът. Носеше зацапана от пот фланела, навремето вероятно синя, и торбести кафяви панталони. Не можех да определя точно възрастта му — някъде от трийсет до… не знам. Огледа ме от глава до пети със светлокафявите си очи и с изражение, което ми напомни за типа, с когото бях говорил току-що. Явно не ме хареса. Може би беше заради джерегите на раменете ми. Но пък аз просто си бях аз: Въздържах се да му счупя лявата колянна капачка и дясното ходило. Дори и не помислих за това.