Той тръсна глава в толкова пренебрежителен поклон, че можеше да даде урок по груба учтивост и на Мороулан, и зачака да кажа нещо. Накрая се спрях на:
— Имаш ли сол шаба?
— Не.
Помислих малко и се спрях на прекия подход.
— Какъв е проблемът?
— Няма проблем — отвърна ми, присвил устни. — Просто нямам, и толкова.
— Не това. Държането ти. Какво съм ти направил? Облеклото ми ли не ти харесва, или какво?
— Ти си вещер — отвърна ми.
Значи, тук да обясня. „Вещер“ е единственият начин да се преведе, но той всъщност използва една фенарийска дума, ердергбасор, която горе-долу означава „вещер, който прави гадни неща на хората“ или може би „вещер, изучаващ неща, за които свестните хора не обичат да говорят“. Нещо такова. Думата ми беше позната, но изобщо не бях очаквал да я употребят по отношение на собствената ми добродушна и обичлива персона.
Обърнах се към познайника си, който бе извлякъл превода от ума ми.
„Лойош? Някакви идеи?“
„Пиши ме слисан, шефе. Никакви“.
Драснах с пръст едно кръгче на тезгяха, докато гледах търговеца. Наричам го „търговец“, защото ми беше трудно да мисля за него като за вещер.
— Никога досега не ме бяха наричали така.
— Не ме заплашвай, младеж. Аз съм ч…
— Член на гилдията — довърших с него. — Мдаа. Е, и какво точно ме прави вещер? — Използвах същата дума.
Той само ме изгледа кръвнишки. Зачудих се колко още ще издържа, без да посегна на някого. Странна работа: докато бях обкръжен от драгари, никога не се изкушавах да се забърквам с хора. Но тук, без драгари наоколо, това изобщо не ме притесняваше. Всъщност с всяка минута се изкушавах все повече. Последния път, когато бях по тези земи, преди години, не се запознах с много хора, но малкото, с които говорих, бяха приятни. Предполагам, че покрай това, както и покрай разказите на дядо ми, си бях изградил в главата някаква представа за рай. Да бе, рай. Е, както и да е.
— Питам сериозно. Защо мислиш, че…
— Млади човече. Или си глупак, или мен ме взимаш за глупак. Мога да различа познайник, като го видя.
А. Ясно. Значи беше Лойош все пак. Кой да го знае? Но от това следваха такива изводи, че главата ме заболя при мисълта за тях. Затова смених темата.
— Добре. Познаваш ли фамилия на име Мерс?
— Вратата е натам, младежо.
И отново дилемата: да изляза през вратата или да приложа насилие. Сигурен бях, че все мога да измисля някоя подходяща фраза, но… Но просто се проврях покрай завесата и се върнах на улицата.
Следващото място беше обущарски дюкян и миризмата на кожа и масла надвиваше дори градската воня. Ще ви спестя подробностите. Резултатите не бяха по-добри. Тези хора просто открито не ме харесваха. Усетих, че започвам да се ядосвам, и потиснах яда си. Точно сега нямаше да ми помогне. Трябваше да разбера какво става.
„Трима поред, шефе. Убеди ли се?“
„Мда. Само дето не съм сигурен в какво точно се убедих“.
Не беше в състояние да ме просвети, тъй че поех обратно към хана, като хвърлях мимоходом погледи към други дюкяни, но без да влизам. Кепенците бяха отворени и заключих, че трябва да е свързано с посоката на вятъра. Когато стигнах в хана, Орбан го нямаше — всъщност заведението бе почти изцяло мое — тъй че си намерих един ъгъл и чаша силно червено (всъщност изглеждаше по-скоро мораво) и се настаних да го почакам. Виното беше свястно.
Някъде след цяла вечност получих чиния агнешка яхния с праз лук, чесън и бучки кисела сметана и парче хляб с дебела кора. След още цяла вечност Орбан най-сетне се появи. Огледа се, видя ме и тръгна право към мен, без да губи време.
— Е, как мина денят? — попита ме, след като махна на слугинята.
— Интересно — отвърнах. Той си поръча пиене, напомних му, че аз плащам обяда, и си взе и купа от същата яхния като моята. — Не знам откъде да започна. Някаква идея защо ще ме наричат ердергбасор?
Веждите му леко подскочиха.
— Хмм. Кой те нарече така?
— Собственикът на дюкяна за вещерски стоки.
— О. Той ли? — Сви рамене. — Ще поговоря с него.
— Не, не. Няма нужда. Просто съм любопитен. Изглежда, си мисли, било защото познайникът ми е джерег, или защото си имам познайник, че…