— Защото познайниците ти са джереги — заяви той. — Според много хора тук това означава, че следваш тъмния път, защото тези, които следват светлината, имат птици или котки, много рядко по някой питомен пор. Не и влечуги обаче.
— Тъй ли? Странно.
— Чисто местно поверие.
— Това градче е доста особено.
Той сви рамене.
— Просто внимавай.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид да не задаваш много въпроси.
— Защо? Дойдох, за да разбера някои неща.
— Знам. Но… просто бъди предпазлив, нали? Тук има хора…
— Гилдията? — прекъснах го.
— Разбра ли за това?
— Разбрах, че съществува и че не прилича на никоя гилдия, за която съм чувал.
Той се почеса по брадичката.
— Тук съм роден, нали разбираш.
— Ами хубаво.
— Налага се да движа търговията си тук.
— Разбирам.
— Ако настроиш Гилдията против себе си, не очаквай да ти помагам. Или дори да ти кажа „здрасти“, когато се разминем по улицата.
— Добре. Това — ясно. Но дотогава, какво можеш да ми кажеш за нея?
Той помълча малко, после вдигна рамене.
— Стара е, могъща е.
— И включва всичко? В смисъл, никой търговец няма да оцелее, ако не е в Гилдията?
Той кимна.
— И това е изключително местно?
— И други градове имат гилдии. Повечето имат. Но тази е, ъъ, уникална.
— Как е възникнала?
— Не знам. Имало я е открай време.
— Кой командва? Съвет? Водач?
— Водач. Казва се Чайор.
— Хубаво име. Къде живее?
— Защо питаш?
— Щом се налага да избегна неприятности с Гилдията, той изглежда най-подходящо за начало.
Орбан поклати глава.
— Твоя работа, но аз не бих го направил. Мисля, че трябва да стоиш колкото може по-настрана.
Отпих глътка вино. Чудех се колко точно мога да му вярвам. Лойош помръдна леко на рамото ми. И той се чудеше. Реших да не е много, засега. Не се доверявам лесно. Сигурно ви изненадва.
— Добре — казах. — Ще го имам предвид. Всъщност просто искам да намеря близките си, ако още има някои тук. След това смятам да продължа. В този град няма много интересни неща за мен.
Орбан кимна и каза:
— Нямах късмет с това. Жалко, че не мога да ти помогна.
— Благодаря за усилието.
— Мисля, че този град не е добър за теб. Не го казвам като заплаха — побърза да добави, след като видя изражението ми, предполагам.
— Нямам нищо против теб. Просто предупреждение. Ако продължаваш да ровиш, ще стане по-неудобно. Аз съм донякъде извън нещата, не съм ангажиран толкова като другите, защото пътувам много.
Не ми се налага да съм толкова, мм, загрижен за интересите на града. Но все пак съм част от него, ако ме разбираш добре.
— Всъщност изобщо не те разбирам, но съм любопитен.
— Хмм. — Той гаврътна половината си чаша, без да издаде с нищо, че е нещо повече от вода, и ме погледна замислено. — Искам да кажа, че мога да те предупредя, но ако се забъркаш в някоя неприятност, не мога да те защитя.
— О. Ясно. Досега говорих само с няколко търговци. Вярвам, че простите хора не са от Гилдията. Ще поразпитам сред тях.
Той поклати глава.
— Твоя работа, разбира се. Но мисля, че ще е грешка.
— Смяташ, че Гилдията ще забележи?
— Освен ако не си много предпазлив. И знаеш ли, наистина изпъкваш тук.
Имаше нещо забавно в идеята, че аз, човешкото същество, можех да се слея с тълпа драгари, без да ме видят, а сред собствения си народ изпъквах. Все пак може би беше прав.
— Защо ми помагаш? — попитах го. Понякога един откровен въпрос може да разтърси човек и да го тласне към искрен отговор.
Той сви рамене.
— Изглеждаш ми свестен човек. Ако видиш някой непознат, тръгнал на разходка в посока, където знаеш, че има гадно тресавище, няма ли да му го споменеш?
Вероятно не.
— Предполагам, че да.
„Е, Лойош? Какво мислиш?“
„Шефе?“
„Предупреждава ли ме да стоя настрана за мое добро, или защото не иска да науча нещо?“
„Откъде да знам? Може да са и двете“.
„Хмм. Прав си“.
— Да те черпя още едно пиене?