— Бяло. И колкото е по-добро, по-добри ще са отговорите.
— Връщам се моментално.
Той кимна и затвори очи.
Отвори ги пет минути по-късно, когато се върнах с бялото и с някакво червено за мен. Той подуши чашата, отпи, кимна и рече:
— Сядай.
Имаше няколко ниски трикраки столчета, на каквито седят обущарите. Взех едно и седнах срещу него. Конете се размърдаха и един ме изгледа подозрително, докато минавах пред него. Или може би гледаше Лойош и Роуца?
Седнах и казах:
— Аз съм Влад.
— Аз съм Золи, Качиш или Чиш. — Отпи още глътка. — Добро е. Добре, Влад. Та значи имаш въпроси?
— Много, много, много.
Усмивката му беше приятелска. Вярвах й, временно. Та откъде да започна?
— Познаваш ли някои Мерс?
— Разбира се — отвърна той. — На пет мили на север, по пътя покрай орехите. Голяма бяла къща, изглежда сякаш е пристроявана много. Освен ако нямаш предвид братовчедите. Те заминаха преди години. Не знам къде, но сигурно във Фенарио. В града имам предвид.
— Благодаря.
— Около половин час езда е.
— Не яздя.
Изглеждаше искрено изненадан.
— Никога ли не си се качвал на кон?
— Качвал съм се. Точно затова не яздя.
— Хмм. Добре. Какво друго?
— Защо никой не иска да отговори на въпроса ми за тях?
— Страх ги е от Гилдията.
— Мда. Гилдията. Това щеше да е следващият ми въпрос.
— Това е въпросът на всички. Моят също. Никой не е съвсем наясно как стана тая работа.
— Все трябва да знаеш историята донякъде.
Довърши виното си и ми подаде чашата си.
— Донякъде.
— Задръж я — казах му. — Ще донеса кана.
— Тука съм си.
Заведението се беше понапълнило, тъй че ми отне десетина минути, докато се върна. Подадох му каната и седнах.
— Така. Гилдията.
— Да. Гилдията. — Изгледа ме замислено. — Защо този интерес?
— Непрекъснато се натъквах на тях, докато се опитвах да науча за фамилията Мерс.
Изгледа ме още по-замислено. Дори преценяващо.
— Роднини са ти, нали?
— Винаги съм мислил, че съм се метнал на баща си.
— Начина, по който ти се разширяват ноздрите. То си е наследствено. Това ли те доведе в Бурз?
— И да, и не — отвърнах.
Изчака ме да продължа и след като не го направих, вдигна рамене.
— Фенарио е старо кралство, Влад. Много старо. Две хиляди години, представяш ли си? Един народ на една земя. Две хиляди години!
Не коментирах колко къс срок са две хиляди години за Мороулан или Алийра, да не говорим за Сетра. Само кимнах.
Той продължи:
— Границите са се изместили малко през вековете, и други неща са се променили. — Кимнах, защото май очакваше да го направя. — През последните няколкостотин години кралете не са били особено загрижени за външните провинции. Правили са каквото трябва, за да подсигурят границите, но иначе са оставяли графовете да правят каквото намерят за добре.
— Освен за данъците, предполагам.
— Понякога да, понякога — не.
— Хм.
Золи вдигна рамене.
— Ако искаш, вярвай. Най-често кралят като че ли не се интересува дали данъците се събират. Поне тук, далече на запад. Предполагам, че ако е по-настоятелен, това просто ще окуражи контрабандата.
— Ясно.
— Тъй че когато станала тая история, са ни оставили да се оправяме сами.
— Каква история?
— Според приказките графът, старият граф, дядото на господаря ми, се побъркал. Започнал да си въобразява, че всички вещери се опитват да го убият или нещо такова.
— А те опитвали ли са се?
— След време — да.
— Хм.
— Не знам цялата история, разбира се. Никой не я знае. Но тукашните вещери май се разцепили. Едните искали да се крият от графа, докато лудостта му мине, а другите искали да предприемат нещо.
— Нещо като?
— Не знам. Да го убият? Да го изцерят? Каква е разликата?
— Напомняш ми за някои мои познати.
Той си наля още вино.
— Тъй че имало дълъг период — десет, двайсет, трийсет години? — през който графът не правел нищо друго, освен да се бори с вещерите. Има песни, в които се изброява от какви болести се разболял и как се изцерил. Сигурно и те не са верни, но изглежда е бил доста зает. Все пак нещата трябвало да се движат, тъй че накрая Търговската гилдия се наложила.