— Добре, а по-късните графове? Не са ли имали дума по въпроса?
— Както разбирам, синът на стария граф уредил нещата окончателно.
— Как?
— Споразумял се. Вие няма да ми вредите, аз няма да ви закачам. По принцип графът е доволен да си получава среброто, да си седи вкъщи и да се оплаква от бракониерите.
— Странно.
— Градчето е странно.
— Мда. Не е трудно да го надуши човек.
Той кимна.
— Селяните не харесват вонята от фабриката и не им харесва всичките им синове да оставят земята, за да работят в нея, но фабриката носи среброто на графа, тъй че търговците гледат нищо да не я застрашава. Не искат графът да се оплаква във Фенарио, защото може някой ден да има крал, който сериозно да се поинтересува какво става тук.
— Странно градче — повторих. — Каква е разликата между вещерите, опълчили се на графа, и другите?
— А?
— Питам, как се е променило това?
— О. Не знам. Никой, освен вещерите не говори за това, а аз така и не съм учил Изкуството. Според някои верните на графа имат само птици и мишки за познайници. Не знам колко е вярно.
— Има ли изобщо нещо вярно в това, което ми разказа?
Той помисли малко.
— Разправям ти приказки. Ако търсиш факти, иди на друго място. Не знам дали е вярно. Ние, кочияшите, само ги предаваме от ухо на ухо тия неща.
— Значи нищо от това, което ми разказа, може да не се е случило, така ли?
— Сигурен съм, че поне част от него някак си е свързана със случилото се.
Забелязах, че не съм пил от виното си от доста време, тъй че почти го довърших, докато премисля чутото.
— Ако разбирам добре, фамилията Мерс е свързана с, мм, тъмните сили на Изкуството, така ли?
Золи кимна.
— Хмм. И въпреки това още се намират от тях.
— Неколцина. Упорити са.
Усмихнах се. Това ме зарадва. Той добави:
— Общо взето си живеят сами. Не се мешат с други и никого не обиждат.
— Също като мен — подхвърлих сухо.
Той или не схвана иронията, или я пренебрегна.
— Е, Влад, отговорих ли на всичките ти въпроси?
Засмях се.
— Определено. И породи други сто.
— Така става обикновено.
— Графът… как му викат?
— Милорд е достатъчно.
— Не, не. Името му.
— А. Веодрик. Фамилното му е Секереш.
— Благодаря. Кажи ми, Золи, ти защо си тука?
— Тук съм роден.
— Не, имам предвид защо си в хана, а не в имението с милия граф Секереш Веодрик?
Той се засмя.
— Милият граф Веодрик, освен че е едно сприхаво глезено дете, което не може да говори за нищо друго, освен за болките и болежките си, е на осемдесет и три години. Веднъж в годината напуска имението, за да присъства на Празника на сеитбата, и веднъж в годината ходи да съдийства на Конния панаир. Днес не е от тия дни, а компанията тук е по-добра.
Огледах конюшнята.
— Конете ли? А. Очакваш някого?
— Рано или късно. — Усмихна се и ми намигна.
— Тогава те оставям с виното и благодарностите ми.
— За мен беше удоволствие, Мерс Влад. Вярвам, че ще се видим пак.
— Надявам се. Ще имам още въпроси, след като обмисля нещата.
— И още вино, надявам се.
— И още вино.
Беше станало късно и ханът като че ли бе затихнал. Тръгнах обратно през селцето. Лойош и Роуца си отваряха очите на четири, защото изведнъж нервите ми се бяха изпънали. Нищо особено не се случи. Върнах се и съдържателят на „Острата шапка“, Инчай, ме изгледа кисело (гостилницата беше празна; предполагам, че се канеше да си ляга).
„Е, полезно беше, а, шефе?“
„За какво е този сарказъм сега? Полезно беше“.
„С какво? Той каза, че всичко, което ти разправя, може да е измислица!“
„Вярно или не, много хора го вярват“.
„О, добре, всичко е разрешено значи“.
„Каза също, че има някаква истина зад приказките“.
„Късмет в търсенето й ти пожелавам“.
„О, я млъкни. Изморен съм“.
Някои удоволствия никога не остаряват и смъкването на ботушите в края на дълъг ден е едно от тях. Смъкнах наметалото си и горните дрехи, сетих се да затворя кепенците и се проснах на леглото. Радвах се, че не бях имал повод да съжаля, че си бях оставил сабята тук, и реших да не го правя повече.