„Можеше да помолиш кочияша да ти ги опише“.
„Бях твърде объркан“.
Точно зад дърветата имаше покрит с чакъл път, забележително добре поддържан. Тръгнах по него и тънката струя дим вече бе точно пред мен. Изведнъж ме обзе лошо чувство.
„Лойош…“
„Тръгвам, шефе“.
Потупах сабята и продължих напред.
Отне му около три минути.
„Къщата е, шефе. Изгорена до основи. И…“
„Има ли трупове?“
„Шест дотук. Два от тях малки“.
Овладях подтика да затичам. Явно бях закъснял с часове. Също тъй си казах „Млък!“, защото мозъкът ми започна трескаво да съчинява сценарии, в които това не беше по моя вина. Как не. Хайде да сме реалисти.
Докато се доближа на петдесетина крачки, вече можех да видя, че са си свършили работата добре. Имаше един тухлен комин и димящи развалини. Толкова. Наблизо имаше среден на големина плевник и няколко по-малки пристройки, които не бяха пипнати, но самата къща беше на въглени и пепел: не мисля, че бе останало парче дърво, по-голямо от юмрука ми.
Продължих напред. Не можех да се доближа съвсем — все още беше адски горещо. Но видях един труп, малко извън обгорялото петно. Жена, паднала по очи. Обърнах я. Нямаше някакви видими следи от насилие. Не можеше да се каже, че лицето й е красиво.
Беше вече на възраст. Трябваше да сме роднини — може би ми беше леля или някаква баба.
„Шефе…“
„Знаеш ли, дори не знам какво правят сънародниците ми с мъртвите“.
Вятърът се промени и духна пушек в очите ми. Обърнах се.
„Шефе…“
„Намери посоката на най-близките съседи, Лойош“.
„Веднага, шефе“. И излетя. Роуца отиде с него.
Не съм сигурен колко време изтече.
„Близо е, шефе — чух в главата си. — Около миля. Тръгни на запад и ще я видиш“.
Обърнах гръб на Пещта — все още беше сутрин — и тръгнах. Стъпалата ми бяха изтръпнали, странно защо.
И наистина я видях. Малка спретната къщурка, изглеждаше уютна. Лойош и Роуца се върнаха при мен и се приближихме. Докато стигнем, отпред вече ни чакаха двама. Единият държеше коса, а другият някакъв малък извит прибор за рязане, който не ми беше познат. Единият беше по-възрастен от мен, другият доста по-млад, може би на около шестнайсет.
— Дотук — каза по-старият. — Още една крачка и ще…
Продължих да крача. Лойош налетя в лицето на по-младия. По-старият понечи да замахне, но след миг вече лежеше на гръб, с ходилото ми на ръката му с оръжието. Другият, синът му, предполагам, се извърна към мен, щом Лойош излетя настрани, в който момент вече държах кама, опряна на гърлото му. От къщата се чу приглушен писък.
— Не ме заплашвайте — казах. — Не го обичам това.
Двамата ме гледаха кръвнишки. По-младият се справяше по-добре, но може би бе, защото все още беше на крака. Отстъпих назад и накарах камата да изчезне.
— Можеш да станеш — казах — но ако ми се стори, че някой от вас се опитва да ми посегне, и двамата пускате кръв. После влизам вътре.
Бащата се надигна бавно, изтупа се и ме изгледа. Да, прав се справяше по-добре с гледането кръвнишки. Можех да му дам някой урок по добро държане, но не бях дошъл за това.
Посочих през рамо, без да ги изпускам от очи. Знаех, че пушекът се вижда доста добре оттук.
— Някой от вас видя ли какво стана?
Двамата поклатиха глави.
— Ако бяхте видели, щяхте ли да ми кажете?
Не отговориха.
Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Знаех, че единствената причина да искам да си го изкарам на тези двамата е, че са пред мене. Но нямаше да помогне изобщо.
Овладях си нервите, да.
Обърнах се към предполагаемия баща.
— Аз съм Мерс Владимир. Виждате дима. Някой е изгорил къщата преди или след като е избил всички в нея. Не знам колко трупове има, защото не можах да се доближа достатъчно да ги преброя, но са най-малко шест. И поне две са деца. Бяха мои близки. Искам да разбера кой го е направил. Ако знаете и не ми кажете, ще пострадате лошо.
Той наведе очи, после заговори объркано:
— Пратих… пратих момчето да види и е видяло каквото и ти. Говорехме какво да правим, когато ти… когато се появи ти.
— Добре. Не съм оттук. Какво е обичайно да се прави с телата, за да се покаже почит?
— А?
— Какво правите с телата на умрелите?
— Погребваме ги — отвърна той, все едно че съм идиот.