— Друго какво?
— Какво… Понякога отец Нойдж моли богинята демон да наглежда душите им. Понякога — не. Зависи, мм, дали се е знаело, че я почитат.
— Те почитаха ли я?
Той кимна.
Обърнах се към по-младия.
— Иди доведи отец Нойдж. Кажи му, че го чакам там. И ще ми трябва лопата.
Устата на баща му се раздвижи отново.
— Имам две лопати. Ще помогна.
— Бяхте ли приятели?
Кимна.
— Чувах, че те… мм, чувах разни неща. Не ме интересуваше. Никога не са ме притеснявали. А една зима…
— Добре. Можеш да помогнеш.
— Съжалявам, че…
— Спести си приказките.
Обърнах се и изминах дългата миля обратно към дома на Мерс.
В доскорошния заден двор имаше дърво, явор, помислих си. Седнах и се облегнах на него, докато изчакам. От отломките на доскорошната къща навяваше дим и виждах три овъглени фигури на доскорошни хора.
Седях и се мъчех да се примиря с факта, че почти със сигурност съм причинил това. Или предизвикал поне. Някой друг го беше направил. Щях да разбера кой е и да му направя лоши неща. Каквото и да ставаше тук, това не трябваше да се случи.
„Идва някой, шефе“.
Минута по-късно чух стъпки и станах. Беше селянинът. Носеше две лопати.
Дойде при мен, кимна и ми връчи едната.
— Казвам се Васки. Свободен стопанин съм.
— Добре. Къде да копаем?
— Под явора. Обичаха го този явор.
Видяхте ли? Знаех си, че е явор.
— Добре. Колко големи трябва да са дупките?
— Един човешки бой дълбоки. Полагаме ги на гръб.
— Хубаво.
Свалих наметалото и го сгънах, после съблякох и ризата. Той посочи място и започнахме да копаем.
Чували ли сте да казват, че тежкият физически труд може да действа успокояващо? Че може да те отвлече от проблемите? Да те накара да се почувстваш по-добре? Аз го бях чувал. По мое мнение тежкият физически труд ти прави мазоли и единственото разсейване, което ми даде, бе докато се мъчех да си спомня заклинанията, които знаех някога за изцеряването им. Селянина го биваше повече от мен, между другото. Оказва се, че и копането на дупки иска умение. Кой да го знае?
Стигнали бяхме докъм средата, когато дойде една талига, теглена от светлокафяв кон, със сина и с него още един, който се представи като отец Нойдж. Беше нисък и дебел, с къдрава кафява коса покрай ушите.
— Мерс Владимир — представих му се.
— Моите съболезнования за загубата ви, господине. Каква точно беше връзката ви с фамилията?
— Майка ми беше Мерс. Нося името й. Повече не знам. Бил съм малък, когато е умряла.
— А баща ви?
— И той е покойник. — Повече не обясних.
— Дойдохте тук, за да ги намерите?
— Да. Добре ли ги познавахте?
Той кимна.
— Разкажете ми за тях.
Разказа ми, но повечето няма да го споделя с вас, които и да сте. Някои неща трябва да си останат лични, а и все едно, няма да ви помогне да разберете станалото. Говореше най-вече за Вилмот, когото описа като кисел и опърничав човек, но обичлив баща. През това време синът на Васки потърси в една от пристройките и намери още една лопата.
Станахме трима и копаенето продължи по-бързо.
Когато най-после свърши разказа си, отец Нойдж рече:
— Ами имотът?
— Кой наследява? — попитах.
Той сви рамене.
— И да е имало завещание, изгоряло е — каза Васки.
— Няма ли други от фамилията? — попитах.
— Имаше някога. Преместиха се, за да се махнат от… — спря и хвърли поглед към отец Нойдж — от разни неща. Или си смениха името.
— Смениха си името?
— Това означава, че са се лишили от наследство.
Мда.
— Може да сте най-близкият роднина — рече отец Нойдж. — Може би вие трябва да решите какво да се прави с оцелялото.
— Много набързо го решихте въпроса, а?
— Всеки, който иска да възрази, може винаги да потърси графа.
— Не е ли Гилдията?
Той като че ли се стегна. После се отпусна.
— В компетенцията на графството е, не на града.
— Добре. Ще огледам да видя дали са оцелели някакви документи или вещи за спомен. Извън това, ако зависи от мен, тези хора могат да вземат останалото.
Васки измърмори едно „благодаря“.
Оказа се, че трябват седем дупки, не шест. Едната от тях — много, много мъничка. Призля ми. Ако още имах Организацията си, щеше да е работа за един ден да се потвърди, че зад това стои Гилдията, и още два дни, да разпердушиня Гилдията така, че и помен да не остане от нея. Мислех си за това, докато действах с лопатата и се потях.