Докато изкопаем всички дупки — спретнати правоъгълници с купчина пръст до всеки — сенките се скъсиха, а след това отново се удължиха.
— Хубаво — каза Васки. — Сега да положим телата.
Още нещо, за което няма нужда да слушате. Да кажем само, че повечето от тях бяха неразпознаваеми и беше толкова лошо, колкото можете да си представите. Голяма част от живота ми е минала покрай смърт и съм видял полагащия ми се дял трупове, а също и вашия дял, и дела на чичо ви. Но Васки се справи по-добре от мен. Докато приключим, единственото, което можех да направя, бе да се мъча да не издам колко съм потресен.
Докато запълвахме гробовете, отец Нойдж напяваше тихо на непознат за мен език, от който успявах да хвана някое име; обикновено беше на Вийра, но понякога и на трупа. Правеше някакви тайнствени жестове с ръце над дупките и от всяка взимаше бучка пръст, изшепваше нещо над нея и я връщаше на мястото й. Не усетих никаква магия, но с амулета, който носех, вероятно нямаше и да усетя. Чудех се дали богинята демон наистина му обръща внимание.
Някъде по средата на молебена дойдоха още трима души — оказаха се жената на Васки, дъщерята, някъде на дванайсет, и по-малкият син, на шест-седем. Жена му носеше кошница, което ме подсети, че не съм ял от рано заранта, а вече бе късен следобед. Въпреки всичко, което ставаше, въпреки всичките чувства, които се бореха едно с друго в главата ми, стомахът ми все пак настояваше за внимание. Достатъчно, за да те накара да се разсмееш или да заплачеш, или нещо такова.
Най-сетне бе запълнена последната дупка, приключени бяха последните ритуали. Все още бе късен следобед. Струваше ми се, че би трябвало да е много по-късно.
С Васки обходихме овъглените отломки на къщата, после огледахме набързо и пристройките, но не намерихме нищо интересно. Щом дойде време за ядене, отец Нойдж настоя да извадим вода и грижливо да си умием ръцете. В това също имаше някаква ритуална нотка, предполагам, но пък и се бяхме занимавали с мъртъвци. Още беше светло, когато отвориха кошницата, и ядохме сух черен хляб, твърдо козе сирене, сушена кетна и бял ликьор с черешов вкус, но странно освежаващ. Забелязах, че въпреки глада си ям бавно. Никой не проговори, докато се хранехме. Сякаш и това бе част от ритуала. Може и да беше.
Когато приключихме, беше станало доста тъмно. Кимнах благодарно на Васки.
— Мога да ви откарам до хана ви, ако желаете — рече отец Нойдж.
— Бих желал, да. Ъъъ… обичайно ли е да се плаща за такива услуги?
— Погребението или возенето? — каза той и се усмихна. — Малко подаяние като жест е приемливо.
Дадох му няколко медни петака и той кимна. Каза няколко думи на Васки и семейството му, после се качи в талигата. Конят тръсна глава и издаде някакъв конски звук, докато и аз се качвах след отец Нойдж. Той обърна талигата и я подкара към градчето. Не съм добър съдник за тия неща, но като че ли знаеше как да се оправя с юздите.
Пътят също се оказа дълъг след дългия ден. Току задрямвах и дори сигурно щях да заспя, ако отец Нойдж не беше казал:
— Отпуснете се, ще ви събудя, като стигнем до хана ви.
Не му бях казал в кой хан съм отседнал. Не, това всъщност нищо не значеше, но ме изнерви достатъчно, за да остана буден.
— Благодаря за возенето — казах на отец Нойдж, щом стигнахме до хана.
— Не е нужно да ми благодарите, Мерс Владимир — отвърна той. — И съжалявам за случилото се.
— Благодаря. Някой друг също ще съжали.
Той поклати глава и каза:
— Не бива да разсъждавате така.
Изгледах го втренчено.
— За какво говорите?
— Отмъщението е самоунищожително.
— Мислех, че сте жрец на Вийра.
— И да съм, какво?
— Откога богинята демон се мръщи на отмъщението?
— Не говоря от името на богинята, Мерс Владимир. Макар да служа на нея и на хората в това градче чрез нея, не мога да твърдя такова нещо. Говоря като човек на друг човек. Жаждата ви за отмъщение ще…
— Адски сериозен сте, нали?
— Да.
— Удивително.
— Познавах един — рече той — който прекара трийсет години — трийсет години! — като се мъчеше да…
— Ха. Това не е отмъщение. Това е мания.