— Все пак…
— Благодаря за превоза, отче — казах му.
Скочих от талигата и влязох в хана, а Лойош изсъска смеха си в ухото ми.
В „Острата шапка“ се оказа изненадващо оживено. Май чак сега осъзнах, че според всички тукашни мерки все още е ранна вечер. Огледах се набързо да видя дали Орбан е в кръчмата. Нямаше го. Ако исках, можех да реша, че е подозрително, но точно за момента беше твърде много работа.
Отидох в стаята си, смъкнах ботушите и наметалото и се проснах на леглото.
Чак в тогава ме порази нещо: осъзнаването, че няма да мога да говоря с тях, да ги опозная, да ги разпитам за майка ми и защо е напуснала. Един голям къс от миналото му току-що се бе изплъзнал от ръцете ми. Щях да разбера кой го е направил и щях да разбера защо, и щях да му направя нещо много, много лошо.
„Лойош?“
„Да, шефе?“
„Трябва да намерим безопасно място утре, за да сваля амулета достатъчно дълго и да направя нещо за тия мехури“.
„Безопасно? Шефе…“
„По-безопасно. Донякъде безопасно“.
„Няма такова време или място“.
„Мислиш ли, че е безопасно да обикалям с мехури по ръцете?“
„Няма ли други начини да се изцерят, без да оставяш джерег да те намерят?“
„Има. За около седмица ще минат“.
„Можем да се крием за седмица“.
„Да, но няма да го направим“.
„Добре, шефе“.
Замълча, а аз зяпах дълго в тавана, спомнях си телата в развалините на къщата и как ги увивахме в чаршафи, за да можем да ги издърпаме до дупките, които бяхме изкопали. Странно, сънищата ми не бяха за това, бяха за копаене на дупки. Копаех и копаех, през целия сън.
Но все пак спах. Предполагам, че това е важното.
Трета част
Стеминастрия
Стеминастрията, която издържа до четири седмици в зависимост от хранителните запаси, е най-активният стадий, в смисъл че е в непрекъснато движение и непрекъснато яде, без да напуска езерото, в което се е родила. В сезони, когато е налице голяма конкуренция или има малко храна, стеминастрията често умира, вместо да се превърне… Една от най-необичайните характеристики на стеминастрията е, че в този стадий, когато яде много повече, отколкото във всеки друг стадий (поне девет пъти над собственото си тегло ежедневно), тя е пълен вегетарианец — преживява от подводните растения. Все още не знаем какво точно задейства прехода й към следващия стадий, освен ако просто огромното количество храна не я кара да стигне до момент, в който трябва да се превърне, преди буквално да се е пръснала…
Високо в списъка на естествените врагове на стеминастрията трябва да е самата тя, ако се вземе предвид дръзкото й пренебрежение към големината и характеристиките на заплашващите я хищници, предвид дори собствения й опит…
5.
БОРААН (решително): Търси! Гони! Намери го!
ПЪРВИ УЧЕНИК (уплашено): Но ако го няма никъде?
ЛЕФИТ (спокойно): Тогава ще отнеме повече време.
Когато се събудих, ме болеше.
Всичко. Раменете, ръцете, гърбът, краката.
Защо краката? Не знам. Случайно да ви приличам на знахар?
Лежах в леглото и стенех като че ли до безкрай. Ако джерег ме бяха намерили тогава, щяха да си имат лесна жертва. Не съм сигурен дори дали щях да имам нещо против.
По едно време простенах, раздвижих се, простенах, надигнах се, простенах, смъкнах краката си на пода и простенах.
„Само ако заподозра, че дори си помислил да се смееш, кълна се в циците и ноктите на краката на Вийра, Лойош, ще…“
„През ум не ми е минало, шефе“.
Нахлузването на ботушите бе изпитание в мъжественост; едва не припаднах. После постенах още малко. Накрая заслизах по стъпалата, едно по едно, бавно.
„Шефе, докъде можеш да стигнеш?“
„Докъдето трябва“.
Инчай вдигна очи към мен от тезгяха.
— Кафе?
— Бренди. Най-гадното, което имаш.
Изглеждаше стъписан, но не възрази. Взех чашата, изпих я на екс и тръснах глава.
— Ух, така е по-добре. Сега вече искам кафе.
Добрах се до една маса и седнах.
След около час пиене на кафе започнах да се чувствам сякаш бих могъл да се задвижа. Прехвърлих наум вещерския инвентар, с който разполагах. Не беше много, но щеше да свърши работа, а и нямах настроение да се връщам до дюкяна в града и да се опитвам наистина да купя нещо. Щях или да убия първия търговец, който ме погледнеше накриво, или нямаше да мога да го направя, което бе по-лошото.