Добре, имах това, което ми трябваше. Не се съмнявах в способностите си да накарам заклинанието да подейства. Единственият проблем беше: къде да го направя? Не исках да го хвърлям в хана, защото трябваше да сваля амулета, а това щеше да даде на джерег шанс да открият не само района, в който се намирам, но и точното място. Сигурно можех да намеря някое местенце извън града, но пък тук обкръжението ми от хора — в смисъл човеци — ми даваше известна защита.
Дразнеше ме ужасно, че се налага да правя това: че съм принуден да поема този риск само заради някакви си отоци и тъпи телесни болежки, получени заради…
Не, не.
Нямаше да мога да направя никакво заклинание с такива накъсани фантазии. Изкуството изисква канализиране и контрол на чувствата, но чувството трябва да съответства на заклинанието, а чувствата, които изпитвах точно тогава, нямаха нищо общо с изцеряването.
Припомних си някои приятни дни с Коути, което събуди в мен малко меланхолия — добре, може би не чак толкова малко — но това винаги е добре като лек срещу гнева. Мислех за онова, което се беше объркало, и онова, което бе вървяло добре, и правех глупави планове как да си я спечеля отново. Смешно. Плановете винаги включваха спасяването й, а адски добре знаех, че точно спасяването й е един от проблемите. Никой не обича да го спасяват. Единственото по-лошо нещо е, ами, да не те спасят.
Тъй че да, въртях номера с главата си, докато не усетих, че май бих могъл да направя Работата, а докато стигна до това, вече знаех и къде бих могъл да я направя. Освен това мисълта ме накара да се изкискам. Лойош щеше да каже доста неща и това също ме накара да се изкискам.
„Какво замисляш, шефе?“
„Просто едно заклинание, Лойош. Ще видиш“.
Станах и тръгнах — все още бавно и болезнено, но може би малко по-добре — през вратата навън, а после закрачих по улицата. Бавно. „Лойош, боли ме“.
„Можем да спрем да похапнем“.
„О, млъкни“.
Най-после стигнах до другия край и до другия хан и влязох в конюшнята. Заварих помощника на коняря, двайсет и няколко годишен ратай с хлътнали очи и тънки устни.
— Добър ви ден, милорд, какво ще… — И млъкна и зяпна ръката си, в която току-що бях лепнал три сребърника. — Милорд?
Посочих конюшнята.
— Трябва да я използвам за около час.
— Милорд?
— Да?
— Конюшнята ли?
Кимнах.
— Да използвате…
— Да, конюшнята. Не пускай никого вътре. За час.
Погледна ме с хиляда въпроса на устните, после погледна монетите в ръката си и каза:
— Ъъ… ами конете…
— Няма да пострадат. — Имаше чувство за отговорност. Какво ще кажете за това? — Няма да ги пипна, дори няма да се доближа до тях.
Изглежда, чу искреността в гласа ми или звъна на монетите в ръката си. Кимна и каза:
— Да, милорд.
Добавих още една монета.
— И не е нужно да споменаваш за това на никого.
— Разбира се, че няма, милорд. Час, казахте?
— Час.
Поклони се непохватно, а аз влязох в конюшнята и пуснах мандалото.
„Тук?“
„Защо не?“
„Как можеш да се защитиш тук?“
„Надявам се да не се наложи“.
„Ъм, ще ми го разясниш ли?“
Беше искрено притеснен. Усещах, че и Роуца е нервна.
„Виж, приятел, какво точно те смущава?“
„Джерег ще те намерят“.
„Правилно. Виж сега, те или вече знаят къде съм, в който случай е безсмислено да се притесняваме за това, или не знаят. Ако не знаят, тогава, ако извадят късмет, ще са в състояние да ме проследят, докато съм свалил амулета и правя вещерското заклинание. Ако ме проследят, какво ще направят?“
„Мм… ще те убият?“
„Ще трябва да дойдат в Бурз, за да го направят“.
„Е, Да“.
„Да познаваш някой драгар, който би запаметил това затънтено източняшко градче достатъчно добре, за да се телепортира до него?“
„Вероятно няма такъв, шефе. Ще заложиш ли живота си обаче, че някоя магьосничка от Лявата ръка не може да преодолее това?“