„Не, но ще заложа живота си, че ако някой убиец наистина се появи, ще съм готов. Правя заклинание, не лягам да спя. И съм насред конюшнята. Няма как да ми скочи, без да го видиш“.
„А ако е невидим?“
„Огледай наоколо“.
„Какво?“
„Коне, Лойош. Те ще го надушат. Дръж под око конете по време на заклинанието. Ако конете изведнъж станат неспокойни и започнат да поглеждат нанякъде, където няма никой, ще спра заклинанието и, мм, ще го убия“. Отбелязах си наум да си попълня запасите с прах несифа. Не споменах на Лойош, че ми е на изчерпване.
„Шефе, понякога ти се чудя. Добре, ако те засекат, но не дойдат веднага?“
„Ще са в другия край на градчето и ще има много време хората да забележат, че в градчето има «елф», и аз несъмнено ще чуя за това“.
„Несъмнено?“
„И го искат моргантско, Лойош. Моргантско. Джерег няма да се задоволят с нищо по-малко. Няма шанс, никакъв, да донесат моргантско оръжие в град, пълен с вещери, без да предизвикат вълнение, каквото това градче никога не е виждало“.
„Знаеш ли, понякога дори не ти се чудя“.
„Хе“.
„Добре, давай“.
„Благодаря, че ми разреши“.
Разчистих сеното от пода по средата на конюшнята, защото подпалването й щеше да привлече ненужно внимание към мен, а също така и да прекъсне ритуала. Да не говорим за обещанието ми конете да не пострадат.
Запалих три свещи — две бели и една черна — после свалих амулета и внимателно разделих двете части. Златната отново поставих около врата си; черната прибрах в кесийката си. Щом затворих кесийката — сам си я бях направил — камъкът все едно се махна на сто мили от мен.
Подредих малкото неща, които ми трябваха: билки, шише пречистена вода. Нямах мангал, но и не ми трябваше за това.
След като смесих цяра с пречистена вода — само капка — помислих за гадните мехури по пръстите ми и как ще изглеждат пръстите ми без тях, и си ги представих как се изцеряват със заклинание, което идваше вътре от тялото ми болезнено мускули се развързват преодолявам съпротивлението, защото не може да ми се противопостави аз съм Талтош Владимир и силата е моя и тялото е мое и ще прави каквото пожелая докато сърцето продължава да тласка кръвта смесва се с цяра и пръстите се изцеряват и разбират тялото е ключът към отварянето на портал към познание на всички неща вътрешни и външни пауза в несекващото монотонно бръмчене в ушите пълни със собствения ми безгласен зов към място, което е тук и също така не чувам отново и отново превръщам се в част от връхчетата на собствените ми пръсти и те се вкопчват в дланта ми ето че се движат все по-бързо и потупват дланта и церят и чувам и виждам и надушвам влажната мухлясала слама на конюшнята в примигващата светлина на свещите и спрях.
Поех си дълбоко дъх и с треперещи ръце извадих частта от амулета от кесийката си, отново го закачих и го поставих около врата си.
„Нещо, Лойош?“
„Не съм сигурен, шефе. Стори ми се, че усетих нещо преди минута, но не мога да съм сигурен. Беше деликатно. Много умел опит, стига изобщо да беше опит“.
„Блокирал си го значи. Аз не почувствах нищо“.
„Блокирах тебе от него, шефе, за да не пречи на ритуала. Не знам дали блокирах него от теб. Не знам дали изобщо имаше нещо за блокиране“.
„Добре. Ако джерег изобщо са могли да намерят вещер, съмнявам се да е бил някой добър“.
Като за заклинание, това беше съвсем лесно. Във вещерството няма много неща, които да стават по-лесно от убеждаването на тялото ти да прави това, което бездруго иска да прави. Докато прибера инвентара в торбата, мехурите вече бяха започнали да се изцеряват, а общите болежки по тялото ми забележимо се бяха облекчили. Все още не ми харесваше идеята да се бия с когото и да било, но допусках, че може би ще съм в състояние, ако ми се наложи. Разбира се, платих цена. Бях доста изтощен и главата ми беше замаяна, но замяната беше разумна.
Най-хубавото беше, че не се появиха никакви убийци, за да ме светнат хубаво по епидермиса. Въпреки репликите ми към Лойош прекъсването на заклинание заради бой не е нито лесно, нито забавно. Всъщност два пъти съм изпълнявал заклинание в разгара на битка, както правят магьосниците. Не го препоръчвам и искрено се надявам никога повече да не ми се наложи.
Дадох на младежа още един сребърник с усмивка и си тръгнах — разтреперан, но в много по-добра форма.
„Сега какво, шефе?“
„Ей, навит съм за всичко, стига да не изисква движение или мислене“.