„Значи без движение, но иначе — както обикновено“.
„След като го схвана това, сигурно ще те ударя“.
Пътят обратно през градчето наистина ми се стори дълъг. И странен. Нещата винаги изглеждат другояче, когато току-що си се изтощил с Работене, дори и да е малко. Понякога, така и не съм разбрал точно кога, ефектът е подсилен: очертанията са размътени, хората сякаш се размиват и се сливат с всичко, до което са близо. Всяка отразяваща повърхност изглежда по-блестяща, повърхностите се разместват и движат. Някои вещери вярват, че в това състояние човек може да види дълбоки истини, които обикновено са скрити. Някои от тях се отдават не на Работенето, а на ефекта от него, и разкриват скритите тайни на вековете.
Според мен просто мозъкът ти е уморен и не мислиш нормално.
По пътя си създадох и враг за цял живот. Мисля, че трябваше да е към шестгодишен, хвърляше дървена топка по една къща — сигурно неговата — и тя правеше тумм-туп, тумм-туп, щом се удареше в стената и после на улицата. Изтърва я, тя се затъркаля по улицата точно пред мен, а оттам — в крайпътната канавка и се загуби. Бях я подминал много, когато съобразих, че можех лесно да я спра, да я вдигна и да му я хвърля обратно, а когато вече наближавах „Шапката“, се сетих, че ме беше изгледал много ядосано. Дори си помислих дали да не се върна и да му се извиня, но обяснението щеше да ми е непосилно, тъй че се отказах.
Странно, но нищо не помня за миризмата на града през това дълго, дълго ходене и този факт може би говори нещо. Домъкнах се до вратата, минах през нея. Мисля, че съдържателят ме изгледа малко по-особено, но го забелязах чак след като го подминах и се заизкачвах по дългото, дълго стълбище до стаята ми, където рухнах на леглото и зяпнах тавана. Леглото беше чудесно, а таванът изглеждаше забележително интересен с всевъзможните си странни повърхности, които почти можех да видя как се движат и местят, щом примижа.
Нямах нужда от сън, просто бях умствено и физически изтощен. Тук има разлика, разбирате ли. Размисълът върху разликата бе последното нещо, което помня, понеже задрямах за час-два.
Дремките обикновено не ми помагат много. Няколкото пъти, когато съм се опитвал да дремна — докато бях с Коути, която ги обича като коте — след това винаги се чувствах гроги. Но тази, изглежда, ми помогна. Във всеки случай, когато се събудих, светът вече не беше толкова размътен и чувствах, че мога малко да се движа.
Слязох в пивницата. Инчай обясни, че не пазел кафе до толкова късно. Обясних му, че искам кафе. След малко кафето се появи.
Инчай беше с гръб към мен и мисълта се появи в главата ми отникъде: „Какъв идиот. Не бива да стои с гръб към враг“.
Поразмислих още малко над това. Когато подобна мисъл ти идва ей така, това не значи, че е благонадеждна. Да, възможно беше подсъзнанието да ми казва, че е забелязало нещо около този тип. Като нищо можеше да се е задействала и параноята ми, съчетана с някой от гадните погледи и реплики, които ми беше подхвърлял, като се почне с абсурдната му идея, още когато влязох първия път, че трябвало да разкарам Лойош и Роуца.
В смисъл знаех, че не ми харесва много. Но това не бе достатъчно, за да ме убеди, че действа против мен. От друга страна, определено нямаше да застана с гръб към него.
Когато подсъзнанието ти подхвърли нещо такова, има голяма опасност да му обърнеш твърде много внимание, както и твърде малко. Не можеш да го пренебрегнеш, но и не можеш да позволиш да те разсее.
Когато се обърна, естествено, вече не го гледах.
Добре. Имаме гилдия на търговци, различна от всякакви гилдии, за които Ноиш-па ми беше казал, че може да съществуват. Вярно, Ноиш-па не беше непогрешим, но ми бе казал достатъчно, за да ме накара да мисля, че тук става нещо много необичайно.
След това имаме граф Секереш Веодрик, земевладелец и собственик на фабрика за хартия. В Империята това, че аристократ притежава фабрика, нямаше да предизвика и едно повдигане на вежда, но доколкото разбирах, в Изтока това бе необичайно. Първо, предполагам, тук фабриките, от какъвто и да е тип бяха рядкост, тъй че навярно му придавах твърде много тежест. Все пак какво имаше между него и Гилдията? Сътрудничество? Конкуренция? Враждебност, смекчена с примирие, въоръжено или не? Трябваше да има нещо.
А после — странната работа със „светлото“ и „тъмното“ вещерство. Това просто звучеше нелепо. Ако тук имаше нещо, трябваше да разбера какво е. А ако нямаше, трябваше да разбера защо убеждението, че има нещо, е толкова широко разпространено.