И все пак си оставаше големият проблем с това, че обстоятелствата ме бяха принудили да я спасявам. Не знам дали аз щях да мога да й простя, ако тя ме беше спасила. Не виждах как щеше да може да ми прости, че съм я спасил. Гадно бреме. Рано или късно щеше да се наложи да се помъча да го преодолея.
А междувременно се бях запътил в противоположната посока, докато някъде зад мен имаше хора, които искаха да забогатеят, като ме светнат.
Не, не изглеждаше добре.
Колко интересно.
„Приближаваме ли се до вода, Лойош?“
„Вятърът се отклони, шефе. Не знам“.
„Добре“.
Би трябвало да спомена, че нищо дотук не изглеждаше познато от предишното ми пътуване до Фенарио. Но то беше преди много години и тогава не бях обръщал особено внимание на пейзажа.
Мракът настъпи толкова внезапно, че ме изненада. В смисъл, стана съвсем тъмно. Имаше малки светли точици в небето, но не даваха светлина, макар че може би трябваше. Веднъж един човешки знахар ми каза, че имам лошо нощно зрение. Можех да поискам да ми го оправят, но процесът е болезнен, а и заклинанието за компенсиране е нелепо лесно. Освен, разбира се, когато не можеш да хвърлиш и най-простото заклинание от страх, че ще махнеш защитите, които пречат на лошите да те намерят. Тъй че засега, с малки светли точици или не, си бях направо сляп. Зачудих се дали грешката, че не съм си оправил очите, докато можех, няма накрая да ме убие. Всъщност още се чудя.
Отбих от пътя и след като нямах по-добра идея, смъкнах пътната си торба, проснах одеялото и легнах. Знаех, че Лойош и Роуца ще се погрижат за досадните животинчета и ще ме събудят, ако се появят по-опасни зверове. Чак след като се изпънах си дадох сметка за бръмченето на нощни насекоми наоколо. Зачудих се дали са от хапещите, после сънят ме надви.
Явно не бяха от хапещите.
На другия ден, някъде два часа след като тръгнах пак, срещнах един младеж, който караше натоварена със сено кола. Подвикнах му за поздрав, а той спря коня — от най-едрите, които бях виждал — и ми се поклони. Останах с впечатлението, че е малко притеснен от двата джерега на раменете ми, но явно беше твърде добре възпитан, за да каже нещо.
— Накъде е за Бурз? — попитах.
Той посочи посоката, в която вървях, сиреч зад гърба си.
— Малко след моста пътят се разклонява. Има табела. След това вече ще го помиришеш.
— Благодаря — отвърнах и му дадох два медни петака. Той се потупа по челото, което взех за знак на благодарност, и си продължи по пътя.
Изведнъж се усетих, че съм прекалено отпуснат и че не внимавам достатъчно, и реших да се стегна. После се сетих, че съм взимал това решение поне десетина пъти, откакто слязох от планините.
„Чувствам се в безопасност, Лойош. Все едно че нищо не ме заплашва. Не мога да реша дали трябва да се доверя на това чувство“.
„Не знам, шефе, но и аз се чувствам така“.
„Все едно сме извън обхвата им, нали?“
„Аха“.
„Е, може и да сме, но хайде да не се доверяваме прекалено на чувствата“.
Стигнах до моста — мост над нищо и никакво поточе — и продължих. „Малко след моста“ се оказа почти цял следобед. След моста обаче пътят рязко се подобри и дори показа признаци за редовно поддържане. Спрях на два пъти да хапна хляб, сирене и наденица. Бях си ги взел от Сестара (селото, не планината). Хлябът вече беше баят, но все пак беше по-добър от сухарите. Докато вървях, забелязах, че гората, за която бях мислил, че е останала зад мен, като че ли се е върнала отдясно. Или може би беше друга гора. Трябваше да съм си взел карта, предполагам, но са ми казвали, че трудно се намират и рядко са благонадеждни.
През следващите няколко часа гората като че ли се приближи, но избягваше пътя (знам, пътят се прокарва покрай гората, но ви го разправям така, както изглеждаше, нали?). По някое време намерих разклонението и наистина имаше табела на един дървен стълб.
Тръгнах според указанията й. Пътят изви по-близо до гората и ни поведе през ниски хълмове. На места имаше непознати за мен растения, в спретнати редове. Появиха се фермерски къщи. Пристройките бяха в добра форма и добре боядисани. Стараех се да не гледам с пренебрежение на местните, че строят всичко от дърво. Знаех, че това идва от живеенето ми сред драгарите. Ако се погледне непредубедено, този район изглеждаше по-процъфтяващ от подобните му около Адриланка. Зачудих се какво ли ще каже Коути, ако споделя с нея това наблюдение.