Сенките се издължиха — Пещта се готвеше да се скрие зад планините зад мен. След малко долових отдясно глух тътен и видях, че пътят е наближил доста внушителна река.
Пещта се гмурна зад планините и бързо стана значително по-тъмно. Все още имаше някаква светлина от сиянието зад мен, но… щеше да се наложи да свиквам с бързината, с която се стъмваше тук, и с много по-черната тъмнина. Никога не ми беше хрумвало, че вечната облачност над Империята може по някакъв начин да осигурява малко косвена светлина, но явно го прави. Изминах още някоя и друга миля и с тъга осъзнах, че вероятно ще се наложи да прекарам още една нощ на пътя.
Изкачих един хълм и долу, все още някъде в далечината, видях смътна светлинка.
„Провери, Лойош“.
Оказа се доста далече. Извървях поне половин миля, преди Лойош да се върне. Доколкото можех да видя, светлината можеше да е всичко, от огън на открито до…
„Точно каквото искаш, шефе. Хубаво малко ханче. А след него — хубаво малко градче. И, ако се съди по миризмата, е точно хубавото малко градче, което търсиш“.
„Току-що ти бяха опростени последните девет гряха, които са простими“.
„Като стана дума за миризма, мисля, че в ханчето имат свястна храна, шефе. Просто не забравяй приятелите си“.
Стигнах до ханчето вече съвсем по тъмно. Светлината, която бях видял, идваше от два прозореца с промазана хартия и не бе достатъчна, за да ми позволи да видя табелата. Но вече не ми и трябваше. Чуваше се говор и смях и миришеше на лоша бира и добра храна, по-силно от вонята — както предположих — от фабриката за хартия, която ме блъскаше в носа вече от доста време.
С усилие потиснах ръмженето в стомаха си и влязох. Спрях. Засякох два погледа, а Лойош и Роуца още два, докато оглеждах. Беше двуетажна постройка, с врати в дъното, като гостилницата обхващаше повечето от долния етаж. Покрай половината стена вдясно от мен минаваше дълъг лъскав тезгях. Беше пълно с хора — източняци, тоест човеци — насядали по масите, опрели лакти на тезгяха или прави покрай стените.
Отидох до тезгяха и след малко мъжът от другата страна, на средна възраст, дойде при мен. Голям тумбак, кафява туника без ръкави. Доста впечатляващи бицепси. Докато си отворя устата, той посочи двамата ми познайници с брадичка и рече:
— Разкарай ги оттук.
Огледах го. Изглеждаше силен, но не много бърз. Очите му бяха кафяви. След малко ги извърна.
— Бренди — казах. — И нещо за ядене.
Той се намръщи, после кимна, наля ми и изсумтя:
— Виж някое от момичетата за храната.
Оставих му две монети и тръгнах да си намеря място до стената.
„Невежествени предразсъдъци, шефе. Срамота!“
„Отваряй си очите“.
„Да де, да“.
Най-сетне се приближи някаква млада дама. Беше облечена в червено, синьо и жълто и имаше хубави глезени, както и табла, отрупана с халби и канички.
— Нещо за ядене? — казах й, докато минаваше покрай мен.
Тя спря, забеляза влечугите на раменете ми и като че ли се замисли дали да се притесни. Явно реши да не го прави, защото ми отвърна:
— Печено пиле, агнешка яхния, ловджийска яхния.
— Ловджийска.
Тя кимна и се огледа.
— Май няма места за сядане.
— Мога и прав.
Тя успя да се усмихне, после се обърна и се отдалечи. Включих тънко наточените си наблюдателни умения да се уверя, че глезените й изглеждат също толкова добре и отзад. Прав бях.
Някъде по това време забелязах, че колкото и да е пълно помещението, няма никакви жени, освен трите сервитьорки. Не бях сигурен какво означава това, но беше интересно.
Долавях откъслеци от разговорите. Нямаше много интересно, но говореха на фенарийски и ми домъчня за дядо, макар да бяха минали само няколко дни, откакто се разделихме.
След малко хубавите глезени се върнаха с голяма купа ловджийска яхния, голяма лъжица и самун черен хляб, който можеше да изхрани цяло семейство в Южна Адриланка за седмица. Оставих пиенето си на един рафт на стената — направен нарочно, вероятно — платих и взех храната. Тя огледа внимателно драгарския медник, но го прие без възражения.
Яхнията беше свинска (не, не знам защо наричат нещо, направено със свинско, „ловджийска яхния“, освен ако това в купата не беше най-нежното глиганско в готварската история), лук и великолепно разнообразие от гъби, каквито не бях опитвал никога, плюс три вида пиперки, грах, моркови и още някакъв вид бобов зеленчук. Хлябът беше направо от пещта и беше превъзходен. Привлякох няколко погледа, докато подавах залци на джерегите, но май никой не беше склонен да коментира — може би защото бях единственият, носещ открито оръжие в заведението.