Левидопт
Женската снася яйцата, мъжкият ги брани. При все това, също като джерегите (оттам и общата етимология на имената, виж Апендикс Б, този том), двата пола развиват отровни жлези, както и криле. Не е предложено подходящо обяснение за тази особеност…
Най-важният и най-често пренебрегван аспект на левидопта е, че резюмирайки в известен смисъл цялото развитие на джегала, той също е в състояние на непрекъсната промяна.
13.
ЛЕФИТ: Никой ли нищо не може да ми каже?
(Влиза Тадмар).
ТАДМАР: Аз мога.
ЛЕФИТ: Слава на всички богове! Е, добре, направи го, моля те!
ТАДМАР: Има един търговец на вратата.
ЛЕФИТ (настрани): Аз помолих за това, нали?
Стражите се поколебаха — предполагам, че гласът ми бе станал по-силен — и погледнаха графа. Той се намръщи. Дани се опитваше да не изглежда притеснен.
— Къде е той? — попитах.
— Не разбирам за кого точно говорите — каза Дани.
Поклатих уморено глава.
— Твърде изтощен съм, а и няма време. Освен ако не искаш негово благородие да те спипа, където и да идеш — или аз, ако случайно преживея това — просто отговори на проклетия въпрос. Джерегът. Елфът. Убиецът. Драгарът. Онзи, който ти плати да ме предадеш. Къде е? А, и не се опитвай да се преструваш на безгрижен и спокоен, като не можеш, понеже просто изглеждаш смешно.
Той погледна негово благородие, който, трябва да му се признае, веднага бе влязъл в играта ми и лицето му бе станало студено.
Дани въздъхна.
— Е, добре. Ако ви кажа, пускате ли ме жив?
Гледаше графа.
— Доколкото зависи от мен — каза той. — Не мога да говоря от негово име.
— В момента не бих могъл да ти направя кой знае какво, дори да исках — казах аз.
Дани погледна многозначително към Лойош и Роуца.
— Спокойно де — продължих. — Ще те оставим на мира.
„Не го пускаме да си тръгне, нали, шефе?“
„Не съм решил още“.
— На две мили североизточно от града, до Лагера на дървосекачите, има стари бараки — почна Дани. — Точно зад третата има пътека, която води до един хълм. В подножието на хълма има нещо като служебен район, използван от началника на лагера. Той е там.
— Знам мястото — заяви графът.
Дани кимна и понечи да си тръгне.
— Още не — спрях го. — Даде ли ти име?
— Махкет. — Позатрудни се, докато го каже, предполагам заради ударението на втората сричка, във фенарийския го няма това.
Изсмях се късо. „Махкет“ значи „миролюбец“. Имаше чувство за хумор този убиец. И не повече желание да си даде истинското име, отколкото щях да имам аз.
— Кога се свърза с тебе?
— Някъде преди, мм, около две седмици.
Прехвърлих от източняшката „седмица“ на драгарската, кимнах и попитах:
— Как те намери?
— Не знам. Беше, след като негово благородие ми възложи да те следя. Може би някой слуга?
— Вероятно. Намирането на местния лорд и изсмукването на информация от негов слуга е естествена първа крачка.
— Ще открия кой е бил — заяви графът.
— Ако желаете. Не смятам, че е много важно. Ако плащахте на слугите си достатъчно, за да не са податливи на подкупи, нямаше да са ви слуги, нали така. — Обърнах се отново към Дани. — Кога очаква да се чуе отново с теб?
— Днес, час преди свечеряване.
— И?
Той потръпна.
— Спокойно. Подарихме ти живота, а вече е доста късно да започнем да те харесваме. Да чуем.
— Трябва да му доставя план на имението, точно къде се намираш ти, разположението на стражите и колко добре те пазят.
— А след това?
— Когато се върне, трябва да ми плати. Ако наистина смята да ми плати, разбира се, а не просто да си тръгне или да ме убие.
— Не се безпокой. Ще изпълни уговорката. Или така смята поне.
— Познаваш ли го?
— Познавам неговия тип. Предполагам, че ти е платил нещо в аванс?
Той кимна.
— Значи не само ще живееш, но и, мм… един момент.
„Лойош, колко злато нося със себе си?“
„Не знам, шефе. Доста. Пет фунта някъде“.