— Можеш да щипнеш и десет златни монети — казах на Дани. — Имперски. Чисто злато. Интересува ли те?
— Десет монети? Всяка монета е, ъъ, колко?
— Една унция. Една седемнайсета от имперския фунт.
— Това ли наричате унция?
— Да. Защо?
— Странно.
— Това е имперска мярка. Вие какво наричате унция?
— Една шестнайсета от стандартния фунт.
— Това не е ли странно?
— Аха. Разбрах.
— Е?
— Какво трябва да направя?
— Подвеждаш.
— Май разбирам накъде клониш.
— Надявам се. Е?
Той се позамисли, но знаех докъде ще го доведе мисленето — добре виждах алчния блясък в очите му. Добре познавах това изражение: от него се бях препитавал, пряко или косвено, години, наред.
— Добре — заяви той.
— Хубаво. Даваш му информацията точно както сте се разбрали. Само пропускаш този разговор и всичко останало, което би могло да му намекне, че е очакван. Да остане с впечатлението, че всичко е наред. Разбрано?
Той кимна.
— Кажи му, че четири часа след залез-слънце тук всичко е тихо и кротко.
Той кимна отново.
— Смяташ ли, че можеш да го изиграеш?
— Подвеждането ли? Ти как мислиш?
— Прав си. Погледни ме, Дани.
— Гледам те.
— Не, погледни какво ми направиха. — Гласът ми прозвуча дрезгаво.
Той преглътна и кимна.
— Имай го предвид, Дани. Защото не ти вярвам. И ако ме изиграеш, ще поръчам да те доведат при мен и точно това ще направя с теб.
Обърнах глава към негово благородие. Той ме погледна, поколеба се за миг, после кимна в съгласие.
— Разбирам — каза Дани.
— Добре. Отивай да си спазиш уговорката. Ще ти се плати, когато… когато нещата се оправят.
— Няма ли да ме попиташ колко щяха да ми платят за предаването ти?
— Никога не угаждам на нездраво любопитство — излъгах.
След като излезе и преди да съм успял да дам съвет, негово благородие се обърна към един от стражите и рече:
— Имаме ли някой, който да може да го проследи, без да се набива на очи?
— Да, милорд.
— Направете го тогава.
Освободи и другия страж и когато останахме сами, попита:
— Е? А сега какво?
Сега исках да поспя.
— Пратете отряд. Добри мъже, които могат да се доближат достатъчно, без да ги усетят. Не му оставяйте време да се изпари със заклинание.
— Просто да го убият? Без предупреждение, без арест, без съд, само защото вие казвате това?
— Да — отвърнах и изчаках.
Реших, че не е нужно да го убеждавам, и не го направих. Накрая той кимна.
— Добре.
— Намерете вещер и му кажете, че ви трябва прах несифа. Много. Цяла торба.
— Какво е това?
— Основата на запарка за лекуване на главоболие, но не ви трябва за това. Прах е, но всяко зрънце полепва по кожа или плат. Заповядвате на всеки в нападащата група да носи по малко в лявата си ръка и най-напред да го хвърли по него.
— Защо?
— Той няма да телепортира. Много време отнема. Когато разбере, че го нападат — което трябва да е не повече от секунда, преди да започне нападението, иначе губи, — първото, което вероятно ще опита, е да изчезне, да стане невидим. Ако може. И вероятно го може. Заклинанието е съвсем просто. А като е покрит с това вещество, хората ви все пак ще го виждат. Стар номер, но добър.
— Добре. Как точно казахте, че се казва?
— Несифа. Намерете добри хора, които могат да пазят тишина. Мъртва тишина. Скриват се около бараката и го чакат да излезе, а след това просто го премахват. Никакво чакане, иначе ще го изтървете.
Кимна. Не му харесваше. На мен не ми харесваше само рискът всичко да се прецака.
— Ще намерите колан с пари в кутията, която донесоха с мен. Вземете…
— Не — прекъсна ме той. — Аз ще се погрижа за плащането.
— Хубаво.
След като изяснихме нещата, негово благородие ми пожела всичко добро и си тръгна. Вещерите се върнаха веднага и ме накараха да пия разни гадни настойки. После дойде помощникът на знахаря — виждах го за пръв път — замърмори разни добронамерени и безсмислени глупости и ми смени превръзките, след което най-после ме оставиха сам.
Бях капнал.
„Ако се получи, ще сме…“
„В същото положение, в което сме сега, шефе. Джерег знаят къде си“.