Бях преполовил купата, когато една маса пред мен се освободи и можех да седна. Така беше по-добре. Заведението започваше полека да се опразва. Докато привърша яденето си, бяха останали само десетина души и си говореха тихо. Повечето бяха старци. Заклетите пияници. Познавам го този тип клиенти. Готов бях да се обзаложа, че след трийсетина часа ще видя тук същите лица.
Повиках едно от момичетата. Също с хубави глезени. Изглежда, си беше изискване за професията. Казах й:
— Възможно ли е да получа стая за нощта?
Имаше теменужени очи, необичайно за фенарийка. Кимна и отвърна:
— Ще трябва да говорите със съдържателя.
— Добре. Междувременно, още едно бренди.
Тя тръгна да го донесе, а аз се отпуснах и почнах да осъзнавам колко съм уморен. Мисълта за истинско легло, второто, след като напуснах Ноиш-па, беше омайваща.
Отпивах бавно от брендито, след като ми бе доставено, и се наслаждавах на усещането, че съм много уморен и скоро ще си почина. После отидох при съдържателя и помолих за стая. Той погледна двата джерега на раменете ми, кимна неохотно, прие сребърния глобус и посочи една врата в дъното на помещението.
Вратата водеше към стълбище, което свършваше в салон, след който имаше врати. Отворих първата вдясно, видях леглото, усмихнах се, проснах се на него и въздъхнах доволно.
На заранта, щом слязох долу, съдържателят ме погледна накриво и продължи да търка тезгяха. Излязох навън да поема първия си свеж дъх за деня, но бях разочарован. Циците и ноктите на Вийра, каква воня!
„Шефе…“
„Знам“.
„На Роуца не й харесва“.
„Ще свикнем“.
„Дано да не свикнем“.
Постарах се да пренебрегна зловонието и огледах хубаво.
На табелата над мен бе нарисувана дълга остра шапка на червени и бели райета. Не исках и да гадая как се казва ханът. Вляво нямаше нищо. Е, добре де, отляво имаше ниви, засети с пшеница, и пак там беше пътят. Вдясно имаше малко градче: няколко десетки сгради и тесни улички. Между някои от къщите успях да различа река с издадени в нея кейове, лодки и баржи, привързани за кейовете, и Пещта, толкова ярка, че ми беше малко трудно да виждам останалото. Запътих се натам.
По улиците нямаше много хора. Жена с избеляла синя рокля и с нелепо светложълти обуща влезе в един дюкян, понесла бебе до гърдите си. Двама старци седяха на нисък каменен зид до една тясна къща — мисля, че бяха в гостилницата предната вечер. Млада жена с омачкана копринена шапка буташе количка, натоварена с парчета желязо, и като че ли не бързаше особено да стигне там, където отиваше.
Докато подминавах двамата старци, те прекъснаха разговора си и ме зяпнаха учтиво. Не, не ми е ясно как го постигнаха това. Завих надясно по крива тясна уличка към кейовете. В същата посока крачеха двама мъже. Единият рече: „Как я караш, Янчи?“ На което другият отвърна: „Малко сънувам“, ако го чух добре. После чуха стъпките ми, озърнаха се назад и се отдръпнаха да мина. Кимнах им. Отвърнаха с кимване и ме зяпнаха учтиво.
Вятърът духаше в лицето ми. Стигнах до кейовете и пред погледа ми се открои голяма тухлена сграда отвъд реката. Бълваше дим. Там също имаше кейове и няколко баржи. По-нагоре от кейовете имаше нещо, което след по-внимателен оглед разбрах, че е дървена ограда. Или поне не мога да измисля друго, с което да го нарека. Приличаше на ограда от тараби, а през тарабите можех да видя плуващи трупи.
Реката беше доста широка. Някъде поне четвърт миля. Погледах я известно време. Има нещо успокоително в гледането на река.
Знам, че някои имат това усещане, когато гледат океана, но лично аз предпочитам една хубава река. Като дете често заставах на Верижния мост и часове наред наблюдавах как река Адриланка тече под мен. Тази река нямаше подобни претенции. Нямаше дори някакъв речен трафик, поне докато я наблюдавах. Но беше успокоително. Така и не бях питал Коути какво изпитва при реки. Не ми беше хрумвало някак си.
Изоставил всякакво достойнство, отидох до края на кея пред мен и седнах на ръба. Водата беше някак мръсно кафява, но и да имаше някакъв мирис, той не можеше да пробие през миризмата на гниеща растителност, лъхаща от фабриката. Загледах се във водата все едно имам определена причина да го правя, все едно че това ми е работата. Но не беше. Всъщност нямах никаква работа тук. Изпитвах някакво вяло любопитство за роднините на майка ми и разполагах с известни податки, за да мога да го удовлетворя, но това не беше важно. Може би щях да поразпитам и да видя дали някой би могъл да ми каже нещо, но извън това животът ми бе съсредоточен върху това да не допусна джерег да ме докопат. Идвах от нещо, не отивах към нищо. Ново преживяване. Не бях сигурен дали няма да ми доскучае след време, когато отново започна да чувствам разни неща. Зачудих се къде ли ще съм, когато това се случи. Сам, надявах се.