„Ще сме спечелили малко време“.
„Ден? Два дни? Седмица?“
„Те ще имат същия проблем, Лойош. Трябва обаче да се върна в града. — Помъчих се да не мисля за возенето във фургон. — Едно по едно, приятел“.
„Става, шефе“. Не изглеждаше доволен.
Доколкото можех да преценя, Роуца беше добре. Попитах Лойош и той се съгласи.
„Мисля, че просто се опитва да спечели съчувствието ми, шефе“.
Понякога е добре за Лойош, че Роуца не може да чува какво ми казва.
След това заспах.
Мисля, че спах три или четири часа — най-дългият непрекъснат сън, за който можех да си спомня от много време. Когато се събудих, вещерите се бяха върнали и се съветваха тихо, докато смесваха разни неща в другия край на стаята, за да не мога да виждам. Предполагам, че не ценяха особено мненията ми. Дойдоха до леглото ми, накараха ме да пия това-онова и сложиха по мен някакви мокри парцали. Трябва да призная, че от мокрите парцали се почувствах доста добре. После май съм заспал отново.
Събуди ме гласът на Лойош в главата ми.
„Шефе, върнаха се“.
„Кой? Какво?“
Отворих очи. Негово благородие тъкмо влизаше в стаята с двама стражи. Единият изглеждаше лъскав и чист, другият прашен и мръсен, и, да, оцапан с кръв.
Погледнах въпросително графа.
— Успяха — каза той. — Мъртъв е.
Усетих как ми олеква и кимнах.
Той даде знак на оцапания с кръв войник и нареди:
— Покажи му.
Стражът притеснено пристъпи напред и за секунда помислих, че ще ми покаже главата на типа, но вързопът в ръката му бе твърде малък и с неподходяща форма. Разви го и ми показа какво е донесъл. Кама, към двайсет и два санта острие, много тънко. Съвсем като оръжието, което бих избрал аз. Металът бе сивкавочерен и не отразяваше светлината. Не можех да го почувствам, но все пак потръпнах.
— Какво е? — попита дрезгаво старият граф.
— Специален вид оръжие. То е… — Спрях. Не исках да изрека думата „зло“, защото звучеше глупаво. Но никоя друга дума не може да го опише по-добре. — Нещо, което трябва да пазите. Приберете го някъде, в съкровищницата си или…
— Нямам съкровищница — много бързо отвърна той.
— … направете го наследствена вещ. Никога не го използвайте. Няма да е зле изобщо да не го пипате.
Стражът изглеждаше още по-притеснен отпреди.
— Остави го ей там, после ще се погрижа за него — каза му графът, после отново се обърна към мен. — Е, значи свърши?
— Да е свършило? Не, ни най-малко. Но ако ме изкарате от къщата си и ме върнете в града, би трябвало да свърши за вас. Все едно, може да се надяваме, че разполагаме с малко време.
— Няма ли да има още от тия, каквито и да са, по петите ви?
— Ще има, но няма да дойдат заедно. Поне така мисля. Обикновено действат сами.
— Но другите? Те ще знаят къде сте?
— Допускам, че който е пратил Махкет, ще знае.
— Значи, след като не се върне да докладва…
— Да.
Той смръщи вежди.
— В хана дали ще сте в безопасност?
— Навсякъде ще е по-безопасно от тук. И да, ако се налага да дойде в града, за да ме хване, ще е по-вероятно да го забележат. В частност, защото ще носи такова оръжие. — Посочих към рафта, където стражът бе оставил камата. — В града има достатъчно вещери и ще го усетят. Всъщност защо са толкова много, между другото? Тук направо гъмжи от вещери. В цялата страна ли е така?
— Всъщност тук ги имаме по-малко, отколкото по други места.
Което ми напомни, че съвсем наскоро броят им бе намален с цяла една фамилия. В каквато и форма да бях, бях по-добре от тях. Или от Махкет, между другото.
— Добре, можете ли да ги известите?
— Някои от тях. Всъщност доста от тях.
— Хубаво. Да са нащрек за една много неприятна гадост, с която досега не са се сблъсквали. Могат да го усетят много отдалече. Ще е оръжие от същия вид като взетото от Махкет. Когато го усетят, значи е дошъл друг елф да ме убие.
— Какво сте им направили?
— Ами… направих ги свои врагове.
Повече не попита.
Айбрамис влезе с двама стражи и един слуга, вдигнаха ме и смениха постелките. Той ме попита дали имам нужда от нощно гърне. Имах и колкото по-малко кажем за преживяното, толкова по-добре. Стражите възпитано извърнаха погледи. Когато ме върнаха на леглото, треперех. После отново ме нахраниха, а след това отново поспах. Сънувах объркани сънища и се будих няколко пъти. През един от тези полубудни-полусънени моменти забелязах, че Роуца изведнъж е станала много обичлива — търкаше глава в лицето ми и ближеше ъгълчето на устата ми — което бе ново развитие в отношенията ни. Попитах Лойош за това и той каза: „Тя те харесва, шефе“, което бе някак странно стоплящо в сегашното ми състояние. Отношенията ни с Роуца бяха странни още от самото начало. Бях я спечелил, би могло да се каже, предполагам, с магия, която уж не трябваше да подейства. Беше обикнала Лойош и така остана с мен, но връзката между нас бе смътна, меко казано, и общо взето филтрирана през Лойош. Откритието, че питае нежни чувства към мен, бе приятно разочароващо.