Половин час след като той и вещерът (само един този път — дебелият с дългите бакенбарди) си тръгнаха, някой потропа на вратата. Лойош, Роуца и моя милост подскочихме, но бързо се сетихме кой може да е.
— Влизай — казах.
Вратата се отвори и се показа светлокосо голобрадо лице, последвано от рамене, които май не можеха да минат през вратата. Беше, мм, квадратен. Не точно набит, а много, много квадратен. Имах чувството, че може да ми строши главата в едната си шепа. И сигурно можеше. Усмихна се — липсваха му няколко зъба, а останалите не изглеждаха добре — и рече:
— Ти ли си лорд Мерс? Аз съм батко Михай. Негово благородие… — направи някакъв бърз жест, който не схванах — ме прати да ти помагам.
— Аз съм Мерс Владимир — отвърнах.
Той ме огледа, поклати глава и попита:
— Какво ти е?
— Паднах по стъпалата.
Кимна, все едно беше виждал същия резултат от падане по стъпала много пъти.
Изглеждаше безвреден и възглупав. Ако не беше тук, за да ме убие (винаги я има тази възможност все пак), сигурно аз щях да го убия няма и до седмица. Но дотогава щеше да е от полза да е край мен.
Циничен ли ставам?
Истината не е цинизъм — от мен да го знаете.
— Значи, ти ми казваш какво ти трябва, и батко Михай го прави — рече той.
„Батко Михай“ беше някъде на шестнайсет. Простенах наум.
Но беше внимателен, когато ме вдигна. Предполагам, че не му беше много трудно — можеше да вдигне трима като мен наведнъж. Казах му какво ми трябва и той го направи без никакъв коментар и гримаси. Малко като иконома, но от друг ъгъл и другояче.
Щом приключи, прекара една връв от прозореца ми до съседната стая — неговата, както ми обясни, — със звънец на другия край.
— Щом ти трябва нещо, ми звънваш — каза и се ухили грозно. Кимнах и затворих очи.
Щом си отиде, си постенах дълго и почти беззвучно. Лойош и Роуца не помръдваха.
Поспах малко, после Михай ми донесе супа и хляб. Хубава супа, мазничка и лютива от някаква подправка, при това с месо. Айбрамис сигурно нямаше да я одобри, но мен ме накара да се почувствам така, все едно все пак може би си струва да остана жив. В смисъл, след като направех това, което бях решил да направя. Преди да се оправя с него, нищо не можеше да ме спре.
Всички сме чували за типове, загазили само защото искали да отмъстят и не им пукало за нищо друго. Чували сме и за типове, които твърдят, че отмъщението е „грешно“, каквото и да значи това.
Е, всичките тия типове могат да идат да се пльокнат на дъното на Портата на смъртта, мен ако питате. Дошъл бях в това градче, за да науча каквото мога за семейството на майка ми, а сега роднините ми бяха мъртви и ако не направех нищо по въпроса, то копелетата, които ги бяха убили, можеха просто да продължат да ги правят тия неща просто защото се е получило толкова добре. А колкото до загазването, какво пък: правиш нещо и си има последствия. Това си го знам от малък. Мога да се примиря с последствията. Освен това колко повече можех да загазя?
Но всичко това бяха оправдания и го знаех още докато лежах там, повече умрял, отколкото жив, и си го повтарях. Истинският проблем беше, че идеята да ги оставя да се измъкнат бе немислима. Нямах друго оправдание за бъдещите си действия, а и не ми трябваше.
Насочих ума си в обмислянето как ще го отиграя. След като не можех да правя нищо друго, можех поне да си лежа и да мисля. Не съставяш добър план за действие с мисълта: „Кой е най-добрият начин да направя това?“ Започваш с онова, което знаеш, сглобяваш го в главата си (аз предпочитам да го обсъждам с Лойош всъщност, защото по-добре формулирам мислите си, когато ги изказвам, макар и наум) и си отбелязваш особеностите — нещата, които по някакъв начин не се напасват. Получаваш колкото може по-ясна картина на ситуацията и след това — обикновено — започват да изникват възможности. Поне такъв бе подходът ми, докато си изкарвах препитанието, като карах други да спрат да живеят, и не виждах някакво сериозно основание да го променям.
Веднъж, преди много години, бях обсъждал това с един колега. Беше единственият път, в който съм обсъждал методите на убийство с някого, включително с Коути, защото, ами, има неща, за които човек просто не говори. Но в онази нощ двамата с типа бяхме пияни и си говорехме как подхождаме към проблема, и се оказа, че и той прави нещата като мен. Той го нарече „процес на елиминиране“. Бих искал да му отдам дължимото за тази фраза. Стори ми се забавна.