Накрая си въобрази, че е прекалено печен, за да се налага да си плаща дълговете от хазарт, и го светнаха. Не мога да си спомня името му.
В този случай все още не исках да разнищвам нещата с Лойош, тъй че просто ги прехвърлях в главата си, подреждах това, което знам, и си отбелязвах това, което тепърва трябваше да науча. Колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че картината ми не е пълна. Разбира се, разполагах с грубите очертания. Знаех кой стои зад случая и кой какво бе направил и защо. Но дупките в картината можеше да се окажат неприятни, щом се заемех да направя нещо по въпроса.
„Шефе, това ли е моментът, когато най-после ми казваш какво става?“
„Цялата тази работа е едно голямо недоразумение, приятел“.
„Защо ли имам чувството, че не се майтапиш?“
„Не се майтапя“.
„Ъъ, добре, шефе. Ти говори, аз ще слушам“.
Тръснах глава и забих поглед в тавана. Изведнъж се почувствах празен. Без капчица амбиция, гняв, енергия. Винаги ли става така, когато си пострадал сериозно? В един момент си изпълнен с желанието да съставяш планове, в следващия искаш просто да се потопиш в самосъжалението, а в още по-следващия не изпитваш нищо? Ако този шаблон продължеше, щеше да се изтърка. Нямах време за това. Трябваше да действам.
Но не точно сега.
Мисля, че поспах малко.
После дойде Михай и ме нахрани.
— Какво е това? — попитах го.
— Супа.
— Да бе, супа! Нищо няма в нея.
— Знахарят каза да я направят специално за теб.
Щях да му набия паницата в лицето, ако можех да мръдна.
„Изяж я, шефе. Моля те“.
Изядох я. До последната безвкусна неприятна лъжица. После пак потреперих известно време, не знам защо. Не ми беше студено. Поспах малко, а следващия път, когато Михай донесе супа, успях да се нахраня сам. Ако ви кажа какво усещане за триумф ми донесе това, сигурно ще ме помислите за идиот или просто за жалък.
Докато се съвземах от усилието, Лойош каза:
„Колко от цялата тази работа беше убиецът, шефе?“
„Какво имаш предвид?“
„Колко от това, което те сполетя, беше негова работа?“ „Смяташ, че невидимата ръка на убиеца е зад всичко това ли? Няма начин. Първо, всичко започна, преди той да дойде. Второ, последното, което той би искал, е да ме хванат. Понеже това ме изважда от обсега му. Всъщност…“
Не довърших мисълта си и Лойош не я улови. Да, може би тъкмо това бе спасило живота ми. Междувременно убиецът вече беше решен проблем, отпаднало усложнение. Не че имаше опасност усложненията скоро да свършат.
„Има неща, които трябва да науча, Лойош, а не мога да се движа, тъй че ще трябва ти да ми ги откриеш“.
„Разбира се, шефе. Просто ми дай списъка с въпросите и хората, които да попитам“.
„Сега не е моментът за шеги“.
„Сега не е моментът да съм някъде другаде, освен тук“.
„Има неща, които трябва да знам“.
„Много ли ще искаш да ги знаеш, ако си умрял?“
Този разговор погълна много време и стана доста разгорещен. Накрая обаче Лойош се съгласи да направи каквото искам, защото алтернативата бе да заяви, че Роуца е некадърна. Понякога се налага да прибягваме до мръсни хватки.
„Добре — рече той с неохота. — Какво искаш да научиш?“ „Смяташ ли, че можеш проследиш Орбан, без той да те види?“ „Не ме разсмивай. Въпросът е мога ли да видя Орбан, без да проверя колко дълбоко мога да забия зъбите си в него“.
„Мм. Е, можеш ли?“
„Може би. Какво искаш да разбереш?“
„Трябва да го проследиш“.
„Някакво предположение къде мога да го намеря?“
„Пробвай с «Шапката».“
„Добре. Сега ли? Или има още нещо?“
„Ще има, обаче после“.
„Изобщо не се съмнявам, шефе“.
„Засега това е достатъчно“.
„Само един въпрос, преди да излетя по задачата“.
„Какъв?“
„Как излизам оттук?“
„Ами през… О!“
Намръщих се и дръпнах звънеца, та Михай да отвори прозореца. Бездруго беше време да ми донесат още от чудесната супа.
14.
СЪДИЯТА: Така става, когото всеки действа в свой личен интерес.
БОРААН: В чий интерес би трябвало да действа всеки, милорд?
СЪДИЯТА: Ами, в мой, разбира се.
ЛЕФИТ: Някои хора са наистина егоцентрични.