Михай изглеждаше неоправдано впечатлен от това, че можех отново да се храня сам, при положение че вече го бях направил веднъж. Би трябвало да се почувствам обиден, но и аз не знам защо не бях. Все пак той ми помагаше и се дразнех, че трябва да се чувствам благодарен на него и на графа. В усилието си да отвлека и неговото, и моето внимание от това (заклевам ви се, нищо друго не правех) казах:
— От голямо семейство ли си?
— Доста голямо. Три сестри, четирима братя. Живи, имам предвид.
— Ферма?
— Да. Сега на графа.
За малко да го пропусна това, но отчаяно исках да говорим за нещо, за каквото и да е.
— Сега ли?
— Е, откакто се помня.
— А преди това?
— На стария барон, разбира се. — Сниши глас. — Много зъл човек. Къпел се в кръвта на млади девици. — И кимна най-сериозно.
— Е, да. Това определено се брои за зло, макар да ми е малко трудно да си представя, че му е било приятно.
Коментарът ми май го озадачи, понеже не каза нищо.
— Какво е станало с него? — попитах.
— Имало голяма битка между графа и барона и накрая графът го завлякъл в ада.
— Къде точно е адът? Често съм се чудил.
Погледна ме да види дали не му се подигравам, което всъщност правех, но ме беше малко срам, тъй че запазих лицето си невъзмутимо.
— Под земята — рече той най-сетне.
— Трябва да е било яка битка.
Той кимна въодушевено, сякаш е бил там.
— Баронът призовал демони и дяволи и всички вещери на светлината се сбрали, за да ги прогонят.
Измърморих уклончиво, зачуден дали има някакви трохи истина някъде из това.
— Доста отдавна трябва да е било.
— О, да. По времето на прапрадядо ми.
Ама разбира се.
— Аха. Трябва да било някъде по времето, когато са отворили хартиения завод.
Михай кимна.
— Да. Графът е открил завода, знаеш. Брат ми и чичо ми работят там.
— Старият граф. Тогавашният. Не сегашният, нали?
— А, не! Оня щеше да е над сто години.
Кимнах и казах:
— Този му е внук значи?
Той се намръщи.
— Мисля, че да.
Май не беше свикнал да държи сметка за смяната на господарите.
— Значи, имало е велика битка на добра магия и зла магия и храбрият граф победил злия барон, взел владенията му и покрай това открил завод за хартия.
— Мм, май да.
По това време отново бях на леглото, но умът ми работеше толкова трескаво, че почти не усещах тялото си.
— Кой би могъл да знае подробности за това?
— Подробности ли, лорд Мерс?
— Да. Разказът ти ме заинтересува. Бих искал да науча повече. Имената на всички участници от двете страни и как се е водила битката, всичко. Може би ще напиша история за това.
Изгледа ме стъписано.
— История? Наистина ли ще напишете история за това?
— Бих могъл. Но за да го направя, трябва да познавам някой, който знае всичко за тези събития. Кой би могъл да е той?
— Отец Нойдж.
— Точно така. Разбира се. Отец Нойдж. Ще бъдеш ли така добър да помолиш отец Нойдж да намине да ме посети, когато има възможност?
— Разбира се!
Мисля, че беше въодушевен да съдейства на човек, който пише история.
— Не му казвай за какво става дума. Бих предпочел да го запозная с темата лично.
Той кимна възторжено и изхвърча навън, а аз се отдадох на размисли. Не ми остана много време за тях, понеже Михай се върна задъхан и сияещ.
— Каза, че ще се отбие още тази вечер.
— Хубаво. — Осъзнах, че без усилие говоря с нормален глас. Оправях се. Може би след година-две щях да мога и да ходя.
Спирам да споменавам, че ме заливаха вълни на безсилие, на отчаяние или на гняв. Можете просто да приемете, че идваха, една след друга, по-кратки или по-дълги, по-слаби или по-силни, и да ги забравите. Не са важни. Когато трябва да правиш нещо, не с важно какво изпитваш, докато го правиш, важното, че го правиш.
— Е, Михай, как те избраха за това?
— За кое, лорд Мерс?
— Да се грижиш за мен. Защо тебе?
— Не знам. Силен съм, сигурно затова.
— Спор няма.
— И мисля, че искаха и да е някой тъп.
— Тъп — повторих тъпо.