— Ами, щото съм силен, си мислят, че трябва да съм и тъп.
— Аха. Разбирам. Да.
Той се ухили.
— И вие си мислите, че съм тъп. Всичко е наред, нямам нищо против. — Изведнъж се намръщи. — Може и за това да ме избраха, щото нямам нищо против, нали разбирате.
Не знаех какво да отвърна на това и си замълчах. Той се поклони и рече:
— Дръпнете звънеца, ако ви потрябва нещо, лорд Мерс.
— Наричай ме Влад.
Щом си отиде, позяпах малко тавана да видя дали ще направи нещо интересно. Не направи.
Лойош докладва, че няма какво да докладва, а после поспах малко, след това ядох още хляб и бульон. Този път ми дадоха и малко бренди, за което бях възмутено благодарен. После имаше някакво потропване на вратата и явно съм казал: „Влез“ достатъчно високо, защото вратата се отвори и ето ти го отец Нойдж. Влезе и щом ме видя, усмивката му изчезна.
— О! Не знаех. — Без никаква явна причина изведнъж ми напомни за Ноиш-па. Казах си строго да не разчитам на това чувство.
— Седнете — поканих го.
Седна, без да откъсва очи от мен. Не бих могъл да определя всички чувства, които пробягаха по лицето му, но най-малкото беше притеснен. Което можеше да означава всичко.
Отпусна се на стола и отпусна ръце в скута си.
— Какво желаете от мен, лорд Мерс?
— Вие говорите, аз слушам.
— Говоря за…
— За история, отче. Не толкова древна история.
— История за…?
— За граф и барон, които тръгнали на война за това дали селяните да работят земята, или да работят в хартиена фабрика.
Веждите му подскочиха.
— Изглежда, вече знаете много за това.
— В смисъл, повече от тези, които вярват в приказки за призоваване на демони и за великата война между доброто и злото, и за барони, които се къпят в кръвта на девици?
— Е, да. — Усмихна се. — Тия истории не вървят много пред вас, нали?
— Не вярвам в девици.
— Да, това с девиците май идва в повече.
— Та какво всъщност е станало?
— Повечето вече сте го научили.
— Какво е останалото, отец Нойдж?
— Ами, не са призовавани никакви демони.
— Подозирах.
— Много е просто. Старият Секереш — дядото на сегашния граф Секереш — открил метод за правене на хартия и решил да направи фабрика.
— И?
— За да стане, трябвало да го задвижи в голям мащаб. Това означавало, че трябвало да намери работници, да не говорим за дървосекачите. Много и много дървосекачи. Наричаме ги фаваготи.
— Дотук ясно.
— Тъй че се преместил в този район, защото…
— Чакайте. Преместил се тук? Откъде?
— Не мога да кажа точно. Някъде от Изтока.
— Добре.
— Преместил се е заради реката тук, и заради гората.
— Да. Макар да съм изненадан, че все още е останала някаква гора.
— Старият Секереш бил нещо като вещер и, доколкото разбирам, много загрижен за опазването на природата. Грижел се да се засаждат нови дървета, докато изсичал старите.
— Много благородно от негова страна.
Той сви рамене.
— Тъй че дошъл тук и, да, подготвил си нещата. После за една седмица избил барон Ниали и всичките му хора.
— Всичките?
— Почти.
— Понеже няколко вещери, верни на стария барон, се спасили, нали?
Той кимна.
— Повечето оцелели са напуснали — казах. — Защо не всички?
— Вашият род ли?
— Да.
— Не знам точно. Знам, че старият Саабо имал…
— Саабо?
— Така се наричала фамилията тогава. Та значи той имал малко земя и искал да си я запази. Мисля, че е гледал на това, все едно че един, мм, един…
— Кучи син?
Той кимна и продължи:
— … е заменил друг. Както и да е, тримата му синове отишли да работят в завода. Най-големият си сменил името. Предполагам, че е искал по някакъв начин да остави миналото зад себе си.
— Значи старият барон, както го наричате, не е заслужавал кой знае каква лоялност?
Отец Нойдж разпери ръце.
— Не съм чул за него нищо, което да сочи, че е бил по-добър или по-лош от всеки друг от неговия тип.
Кимнах и попитах:
— А другите синове? Останали ли са някакви Саабо в района?
— Има едно семейство, да.
— И предполагам, че са доволни да съм колкото се може по-далече от тях.