— А вие не правите нищо, за да ги разубедите или да им помогнете да разберат истината.
Той сви рамене.
— Ами да.
— Защо?
— Знаете ги селяните.
Спомних си един текла, с когото се бях запознал наскоро, и рекох:
— Не толкова, колкото си мислех. Какво ще ми кажете за тях?
— На тях не им трябва да знаят как точно стоят нещата. Това не ги прави по-щастливи, видите ли.
— Хмм. Ясно. И получава ли се? Измислянето на небивалици само за да ги държите объркани?
— За известно време.
— А след това?
— С малко късмет, ще е, след като аз си ида.
— Хмм. И така, защо?
— Моля?
— Какво получавате от това?
— Позволява ми да се грижа за хората си, да удовлетворявам нуждите им.
— Като ги лъжете?
— Понякога, да. Ако не го правех, щеше да ме няма и тук щеше да е някой друг, който нямаше изобщо да го е грижа за тях.
— Аха.
— Не смейте да ме съдите, Мерс Владимир.
Това го пропуснах покрай ушите си. Беше безсмислено. Говоренето повече с него беше безсмислено, ако става въпрос. Имах да свърша много по-важни неща, например да ям рядък бульон. Въпреки че докато си тръгваше не можах да се сдържа да не го попитам дали някога е имал истински контакт с богинята демон.
Той се поколеба, намръщи се и отвърна:
— Не, доколкото мога да съм сигурен.
— Голяма кучка е — уведомих го.
Той се измъкна набързо, а аз поразмишлявах над онова, което бях научил. Не за него — той не си заслужаваше размишленията. Но за тукашната история и как тя се вмества в нещата, които знаех, и нещата, които все още не знаех. Осъзнах, че е станало късно, и казах на Лойош, че е по-добре да се откаже за нощта. Когато се върна, му описах разговора си с отец Нойдж. Лойош направи няколко нелицеприятни коментара за характера на онези, които избират да служат на моята богиня демон. Можех да му изтъкна, че не съм в положението да се изказвам по въпроса, но бях съгласен с него, тъй че не го направих.
„Дава ли ни нещо това, шефе?“
„Не пряко. Може би, след като досглобя картината“.
При следващата си поява Михай беше разцъфнал в усмивка и носеше димяща купа с нещо, което не беше бульон. Оказа се всъщност вариантът агнешка яхния на „Мишката“, само че за мен я бяха приготвили без месо, картофи и така нататък, но все пак беше по-скоро яхния, отколкото бульон, и дойде с хляб и малка чашка вино, и беше едно от най-добрите ястия, които съм ял.
Докато ядях, той ме попита за отец Нойдж. Опитах се да му отговоря със сумтене, но такива не му минаваха. Толкова беше въодушевен от цялата работа, че беше болезнено като… е, не чак толкова, но беше болезнено. Накрая казах:
— Виж, повечето от онова, което си мислиш, се оказва погрешно, разбираш ли? Не е имало зъл барон и благороден граф, не е имало никакво къпане в кръв на девици и призоваване на демони, нито геройски битки. Просто двама кучи синове са искали едно и също и накрая се хванали за гушите. Всичко след това е било измислено, за да се оправдае резултатът. Попитай отец Нойдж. И ми кажи какво казва той, защото съм любопитен дали ще ти даде същите отговори като на мен.
Последното беше грубо и Михай изглеждаше нещастен, тъй че го запитах хвърлил ли е око на някои момичета, и да, беше хвърлил, и когато се почна с изчервяването, това надделя в разговора, и на тръгване той се чувстваше по-добре.
Видите ли, не съм чак толкова лош тип. Наистина.
През нощта спах по-добре, отколкото откакто бях излязъл от строя, будих се само три-четири пъти и след това веднага отново заспивах. И най-лошият сън бе онзи старият, дето ме преследва нещо, което не мога да определя. Голямо подобрение. Готов бях да поема света, стига светът да беше агнешка яхния. Истинска.
На заранта Айбрамис дойде с един вещер — най-младия от всички — и се заловиха с онова, което вече се превръщаше в ритуал. Айбрамис цъкаше с език, клатеше глава, изглеждаше общо взето притеснен и нещастен и ми каза, че се оправям чудесно. Вещерът смъкна превръзките ми и си пошепна със знахаря. Хубаво беше, че ги виждам да работят заедно. После отново ми сложи превръзките и обяви, че изгарянията, изглежда, „реагират на процедурите“, което прозвуча, сякаш се оправят, само че ако беше така, защо не го казаха? Знахарят остана доволен, че съм в състояние да се храня сам, макар да ме предупреди да внимавам със свръхизтощението, което не знам защо ми се стори смешно.