Попитах дали ще мога да ходя скоро и той ме изгледа, все едно че имам мозъчно възпаление. Не ми се стори смешно.
Щом си отидоха, Лойош продължи веселия разговор.
„До този момент джерег вече трябва да знаят, че Махкет е мъртъв, и някой друг трябва да е тръгнал насам. Ако използват някое от онези места за професионален телепорт, където може да те прехвърлят навсякъде, може да е тук до ден-два“.
„Тази информация върви ли с предложение?“
„Графът вероятно би могъл да уреди да те прехвърлят на безопасно място“.
„Това върви ли с друго предложение?“
„Шефе, исках да се махнем оттук, нали? Бях прав, нали?“
„Да“.
„Добре, пак искам да се махнем оттук“.
„Добре е, че си свикнал с участта си да си прав“.
„Шефе…“
„Иначе щях да съм леко притеснен“.
„Шефе…“
„Забрави“.
„Добре тогава“. — Каза го, както аз бих казал „Тогава ще взема кафявите“, ако са им свършили черните. А всъщност сърцето ми ще се къса за черните.
Въздъхнах. Не че можех да го виня.
„Тежко беше и за двама ни, Лойош. А ни чака още дълъг път. Приеми, че съм влязъл в това и че ти си вътре с мен, и дай да направим най-доброто, което можем“.
Последва кратко мълчание, а след това ми отвърна:
„Добре, шефе. По един или друг начин все някак ще се измъкнем“.
„Благодаря ти“.
„Да ида ли пак да пробвам да пипна Орбан?“
„Да. Този път с Роуца, за да можете да наблюдавате и къщата му едновременно“.
„Шефе… Е, добре“.
Михай влезе и си излезе, като се погрижи за това-онова — неща, които не си струва да обсъждаме. Хапнах още малко и май този път не се уморих толкова. Или може би просто исках да се самоубедя, че не съм се уморил. Трудно е да прецени човек такива неща.
Тъкмо довършвах обяда си, когато Лойош съобщи:
„Намерих го, шефе! Напуска съвета на Гилдията“.
„Добре. Сега да видим какво става“.
„Може ли да върна Роуца при тебе?“
„Съгласен“.
След няколко минути тя се върна през прозореца и кацна на леглото. Изви врата си, сякаш за да ме погледне в очите, след което много нежно ме клъвна над носа. После се сгуши до ухото ми. Когато Лойош не беше зает, щях да го попитам какво означава това.
„Излиза от града и тръгва на изток, шефе. Върви небрежно. Странно е. Все едно е излязъл на разходка, да се порадва на хубавия ден. Нищо чудно и да е така“.
Погледнах към прозореца да видя що за ден е навън. Изглеждаше светъл, а ветрецът, който лъхаше през прозореца, не бе много топъл или студен.
„Възможно ли е да те е забелязал?“
„Не“.
„Някой друг наоколо?“
„Не засега. Близо е до мястото, където с Дани проведохме онзи разговор“.
„Гората не се ли набутва в пътя точно там някъде?“
„Точно напред“.
„Две умрели текли срещу един искрен комплимент, че ще свие в гората“.
„Никакъв бас. Не мога да си позволя да загубя. И… да, натам отива, вляво. Тук е по-трудно да се задържа с него, но пък шансът да ме види, е по-малък“.
„Добре. Просто трябва да знам“.
„Да знаеш? Шефе, с убиец ли ще се срещне?“
„Надявам се, че не. Първо, не ми се ще убиец вече да е стигнал толкова близо. По-важното: това ще означава, че всичко, което съм предвидил, е сбъркано. Не би трябвало да е възможно да се свързва с джерег“.
„Тогава какво ще направи, шефе?“
„Почакай и ще видиш“.
„Така ли се отнасяш със своя познайник и най-добър приятел?“
„Очевидно“.
Използва няколко епитета, които знаеше от отдавна, и няколко ругатни, които не бях забелязал, че е научил. Усетих, че се усмихвам за първи път от не знам колко време.
„Добре, сега се озърта и аз съм много потаен и така нататък, тъй че няма да ме види и мога да изпълнявам заповедите ти, което едва ли заслужаваш“.
„Страшно си добър в това“.
„Ще разбереш колко добър съм и в… Ей! Изчезна!“
„Огледай внимателно. Би трябвало да има пещера или, не знам, някакво скривалище“.
„Не знам, шефе. Просто изчезна“.
„Продължавай да оглеждаш“.
След малко:
„Намерих го. Пещера е, с много храсти наоколо. Не мога да влетя вътре, но мога да пропълзя“.