Изведнъж съжалих, че нямам шепа камъчета, които да хвърлям във водата едно по едно, да чувам как правят пльок и да гледам вълничките.
Трябва да съм седял така поне два часа. После станах, върнах се в хана и убедих съдържателя да ме нахрани с малко от вчерашния хляб, козе сирене, пушена наденица и кафе със затоплена сметана, шоколад и захар от цвекло. Вътре беше малко душно и за малко да го помоля да отвори прозореца, но се сетих защо е затворен.
Приключих с яденето и се върнах при съдържателя, който седеше на високо столче зад тезгяха, подпрял глава на стената и затворил очи. Отвори ги, като чу стъпките ми. Казах:
— Аз съм Влад.
Той помълча малко и отвърна:
— Инчай.
Кимнах и реших, че общуването стига засега. Излязох отново навън сред вонята.
Няма нужда да слушате за следващите няколко часа. Обикалях насам-натам, кимах на разни хора и опознавах градчето. Оказа се голямо като за подобни места, с около двеста еднакви бараки в другия край, обущар и склад за сухи стоки към тях, и празно място, където да се вдига пазарът в неделник. Районът около бараките беше доста по-мръсен от селските дворове, които бях виждал. Видях и други неща, но нищо, което си струва да се отбележи.
Щом сенките се издължиха, се върнах в хана и хапнах печено пилешко, полято със сладко вино. Докато се хранех, дойдоха две от слугинчетата, облечени в прости селски рокли. Скриха се в една стая в дъното на гостилницата и след няколко минути се появиха, показали глезените си, а гърдите им хубаво бяха изпънали новите рокли — жълта и синя. Едната, с тъмна къдрава коса, ме попита ще желая ли нещо и си поръчах чаша от местното червено вино, което се оказа малко кисело, но пивко.
Когато се стъмни, заведението се напълни. Бях се настанил до задната стена и този път, може би защото не бях гладен и уморен, обърнах повече внимание на хората около мен.
Веднага осъзнах, че мога да разпозная кои работят във фабриката за хартия, защото носеха по-просто облекло от селяните, облечени като да прекарат вечерта в пиене, в по-ярко синьо, червено и жълто. Работниците от фабриката носеха семпло облекло в тъмнозелено или кафяво. Младите имаха дълги коси и бяха гладко обръснати. Старите имаха мустаци и подрязани бради. От тях имаше само две малки групи. Повечето гости явно бяха селяци, някои още твърде млади, за да се бръснат. И пак нямаше никакви жени, ако не се брояха слугинчетата. Колкото повече седях там, толкова по-странно ми изглеждаше, че така лесно мога да различа кой от коя група е и че всички толкова стриктно се придържат към стила си. При това групите не се смесваха.
Имаше, разбира се, неколцина, които не се числяха към едните или другите. Един тип със светли сълзливи очи, който се хилеше така, че се виждаха оределите му зъби, и носеше тъмни панталони, бяла риза, синьо палто и няколко пръстена по ръцете. И друг с високи червени ботуши и мустаци, падащи много под брадичката му. И трети, с широки гърди под син плъстен елек и с катраненочерна коса, падаща зад раменете му на гъсти къдрици.
„Какво мислиш за ония тримата, Лойош?“
„Не знам, шефе. У дома щях да взема зъбльото и мустака за търговци. За къдравелкото не се сещам“.
„Точно това си мислех и аз. Как така няма никакви жени тука?“
„Представа нямам, шефе. Да питаме някой?“
„Точно това мисля да направя.“
Докато решавах какво да попитам, кого да попитам и как да подходя, проблемът бе иззет от ръцете ми от типа със синия плъстен елек, който дойде до масата ми, погледна джерегите на раменете ми и рече:
— Нещо против да седна при вас?
Кимнах към един от празните столове.
Той седна изискано, вдигна ръка и след миг едно слугинче му донесе малка порцеланова чашка. Той я вдигна към мен и каза: