— Саабо? Разбира се. В градче като нашето всички се познават.
— Кажи ми за тях.
— Какво искаш да знаеш?
— Като начало, много ли са?
— Четирима. Ъъ, шестима, искам да кажа. Три момчета, едно момиче. Най-големият е Янош. Една година е по-малък от мен.
— Земеделци ли са?
— О, не, не. Работят в завода. Всички.
— Всички?
— Освен малката, Чила. Тя е още на четири.
— На колко е най-младият, който работи в завода?
— Фолоп ли? На девет.
— На девет?
— Ами да, там някъде.
— А бащата?
Михай се намръщи.
— Не знам. Четирийсет. Четирийсет и пет?
— Не, питам как се казва?
— А. Венчел. Не знам името на жена му, всички й викат Сис. Влад?
— Ммм?
— Няма да ги… да ги въвлечеш в това, нали?
Изгледах го замислено.
— А ти какво точно знаеш за „това“?
Кръвта нахлу в лицето му и устата му се отвори и затвори. Ако се канеше да скрие нещо, нямаше да се получи. Беше по-зле в преструвките и от благородник дзур.
Изчаках го. Накрая каза:
— Май знам каквото знаят всички. Чувам какво говорят.
— А-ха. Да чуя и аз, а?
— Ами, искал си да видиш твоите… да видиш Мерсови, и те са мъртви. И си говорил със Золи, и той е мъртъв.
— А защо съм дошъл в градчето, Михай? Какво говорят „те“ за това?
— Май никой не знае.
— Но има предположения. Винаги има предположения.
— Че си дошъл да убиеш негово благородие. Това е едното.
— Хе. Ако бях дошъл за това, щеше да е мъртъв. Друго какво?
— Че си духът на Злия барон, върнал се за отмъщение.
— О, това ми допада. Чие мнение е това?
Той се смути.
— Инчай го каза.
— Съдържателят на „Острата шапка“?
— На какво?
— На хана.
— Защо му викаш „Острата шапка“?
— Не знам. Вие как му викате?
— Ханът на Инчай.
— Ясно. Значи Инчай го казва?
— Да.
— Мисли, че ще убия граф Секереш? Добре. Да, това отговаря, на много досадни въпроси. И задава още няколко. А какво е твоето мнение?
— Не знам. Но… — Сви рамене. — Негово благородие те харесва и иска да те опази. Тъй че мисля, че ти действаш с него срещу Гилдията.
— Мда, обича ме той. Готов е всичко да направи за мен.
Михай се намръщи на думите ми.
Подхвърлих небрежно:
— Разбирам за Гилдията и за Се… за негово благородие. Но как се вмества Сборището в това?
— Не знам. Никога не съм бил сигурен в това. Че изобщо има сборище.
Кимнах.
— Има ли? — попита той.
— Така мисля.
— Откъде знаеш?
— Виж какво, Михай. Ти ми харесваш. Ако евентуално и двамата останем живи, когато всичко това свърши, ще ти го обясня от игла до конец.
— И двамата да останем живи?
— Да. Не искам да те плаша, но в момента шансовете и на двама ни не ми харесват много.
— Не се безпокой — каза Михай. — Негово благородие те пази. И с разгласил на хората, че…
— Да, да. Разгласил е да не ме убиват. В момента съм под същата закрила като Золи.
Той наведе очи. Май отново бях наранил чувствата му. Адски добре беше, че с Коути така и нямахме деца. Просто не ме бива с тях.
След няколко минути Михай попита:
— Искаш ли да помоля господин Саабо да дойде да те види?
— Да, ако обичаш.
— Не знам дали ще иска.
— Ако не ще, не ще. Интересно в кои слухове за мен вярва той.
Михай само сви рамене.
Лойош се върна след няколко, часа. Не беше успял да намери Тереза. С всеки ден ставах малко по-силен. Също така с всеки ден следващият убиец беше все по-близо. Хрумна ми, че би трябвало да съм благодарен, че Камата на Джерег вече не е в занаята, тя беше съвършена за тази работа. Ако схващате иронията в тази мисъл, може да се позабавлявате заедно с мен. Ако не, съжалявам. Не съм в настроение да обяснявам.
На другата сутрин Лойош поднови издирването си в града. Знахарят и вещерът дойдоха малко след обяд и отново ме мушкаха, ръгаха и си мърмореха, докато ми сменяха превръзките.
— Не би трябвало да останат много белези — заяви той в един момент.
Уведомих го, със стиснати зъби, точно колко малко ми пука за белези. На него като че ли не му пукаше дали ми пука за белези. Предполагам, че бе въпрос на професионална гордост. За професионалната му гордост ми пукаше точно колкото на моите „пациенти“ им пука за моята.