— Не ми и трябва да ги знам. Но трябва да знам защо.
— Моля?
— Бил съм в „Мишката“. Виждал съм много момичета, които се мотаят там, и знам какви са. Как става така, че не сте зает денонощно с такива лечения? Има ли друг знахар, който се оправя с това?
— Има други двама в градчето и може би някой от тях да…
— Някой от тях лекува ли въпросната болест между, мм, „кадифените дами“, както ги наричат там, откъдето дойдох, хора, с които не разговарям?
— Не, доколкото знам.
Натърти на всяка дума грижливо, както прави човек, когато чувства, че е под достойнството му изобщо да отговаря на такива въпроси. Във фенарийски ефектът е много по-изразен, отколкото в северозападния, защото отнема цялата плавна мелодичност от езика. Единственото, което можех да направя, бе да не се изсмея.
— Правите ли, мм, нещо, за да предотвратите такива болести? Или да проверявате за тях?
— Не.
— А някой от колегите ви?
— Не, доколкото знам.
— Тогава обяснете ми, защо такива болести не са постоянен проблем за вас?
— Не знам — отвърна той. — Просто никога не е било проблем.
— И никога не сте се замисляли за това?
— Съжалявам, лорд Мерс, но наистина смятам, че…
— Добре. Благодаря ви. Разбрах каквото ми трябваше.
— Лек ден тогава. Ще ви прегледам утре.
Наистина бях открил каквото исках. Наблюдавал бях вещера през цялото време.
След като си тръгнаха, осъзнах колко съм изтощен. Но не заспах. Седях и се мъчех да свържа последните развързани краища в главата си. Изобщо не съм толкова добър в това. В смисъл, идеите ми идват, когато говоря или чувам разни неща, или виждам разни неща. А когато говоря с Лойош, понякога мога да ги проумея, докато му обяснявам нещата. Но просто да седя така и да се опитвам да изчисля как всичко се свързва, някак не ми идва естествено.
Все пак постигнах известен напредък, докато си мърморех полугласно: „Е, добре, ако те са направили това, той трябва да е направил онова, поради което аз си помислих онова…“ И т.н.
Още сглобявах нещата, когато бях прекъснат от думите на Лойош в ума ми:
„Никакъв късмет дотук, шефе. Колко още искаш да остана?“
„О, извинявай, приятел. Спокойно можеш да се върнеш. Сигурно вече е време за храна“.
„Довечера пак ли съм тук, или има нещо ново?“
„Не знам за нещо ново, но не, няма да се налага да търсиш Тереза“.
„Ти ли я откри?“
„Не. И ти няма да я намериш. Съжалявам, трябваше да ти го кажа още когато го разбрах. Тя е мъртва“.
16.
БОРААН: Скъпа, ако съм, за пореден път, казал случайно единственото нещо, което ти дава цялото заключение, ще… ще…
ЛЕФИТ: Ще пиеш?
БОРААН: Разбира се.
(Лефит отива до шкафа с бутилките.)
Беше пладне и работниците се трудеха здраво в завода, а селяните вършеха каквото вършат селяните по това време на годината. Копаеха нещо, предполагам. Прозорецът бе отворен, за да пропуска вонята вътре. Не, още не бях свикнал с нея. Е, всъщност не знам, може би бях. Дразнеше ме по-малко, отколкото преди. Но и не бях имал толкова много нещастия преди. Не се оплаквам, просто констатирам факт.
Разполагах с повечето. В смисъл, знаех кой какво се бе опитал да направи и защо го бяха направили, и кой е бил глупавият (аз бях, в случай че се чудите). Нещо повече, знаех какво бих могъл да направя по въпроса. По принцип. Но не можете да приложите план „по принцип“. А когато не можете да се измъкнете от болничното си легло, възможностите ви по отношение прилагането на насилие са ограничени, да се изразим така.
Беше дразнещо. Изглеждаше, все едно че съм толкова близо до възможността да се справя с проблема, че разполагам с всичко, което ми трябва, стига само да мога да измисля как да се започне. Трябваше да го поразчепкам с някого, просто да разполагам с някой, от който идеите да отскачат, докато отговорът не се утаи. Трябваше ми…
Лойош влетя През прозореца и още преди да се е настанил, рече: „Добре, какво стана?“.
„Зададох някои въпроси, получих някои отговори, направих някои умозаключения“.