„Умозаключения? Правиш умозаключения? Оставих те сам, само за четири часа и ти почваш да правиш умозаключения?“ „Мъча се да намеря думи, с които да опиша колко е смешно“. „Е, ще споделиш ли с мен тези умозаключения?“
„След оная шега не съм сигурен. Освен това все още не съм наместил всичко“.
„Но си сигурен, че е мъртва?“
„Би трябвало да е. Не могат да я оставят жива, докато мога да говоря, а точно сега не могат да рискуват да ме убият“.
„Кои са «те», шефе?“
„Мда, това е големият въпрос, нали?“
„Долавям самодоволство“.
„Аха“.
„Самодоволство и безпомощност не са добра комбинация за теб“. „Това заплаха ли е?“
„Позна“.
„Добре. Само проверявам“.
Роуца вдигна глава и изсъска. Лойош се извърна към нея и главата му закима нагоре-надолу — така правят джерегите, когато се смеят. „Какво ви е толкова смешно?“
„Не ти трябва да знаеш, шефе“.
„Знаеш ли, Лойош, мисля, че бих могъл да свикна ти да хвърчиш насам-натам и да ми намираш разни неща, докато аз просто си седя и върша мисленето“.
„Хе. За една година ще станеш двеста кила“.
„Е, и?“
„Трудно е да избягаш от джерег, когато тежиш двеста кила“. „Добре, прав си“.
„Шефе, не мислиш ли, че може би е време да ми кажеш какво става?“
„Мисля, че е време да разбера какво да направя“.
„Мога да ти помогна повече, ако знам“.
„Да, но ми е забавно да те държа в напрежение. Инвалид съм, трябва да ми позволиш малките удоволствия“.
„Шефе…“
„Добре“.
Помислих около минута.
„Значи имаме едно трикрако столче: графът, Гилдията и Вещерското сборище. Никой от тях не вярва на останалите, никой от тях не обича другите, никой…“
„Ще изриташ едно от крачетата“.
„Точно“.
„Как?“
„Още работя над това“.
„Как разбра, шефе? Имам предвид, за столчето?“
„Е, има някои дреболии, които все още трябва да потвърдя“.
Михай влезе с храната ми. Лойош запази мълчание, понеже знае колко мразя да говоря, докато ям.
Михай не знаеше.
— Видях, че стария Саабо беше тук — рече той, докато усърдно се опитвах да греба яхния от дървена купа със сребърна лъжица — мисля, че за първи път пробвах тази комбинация.
— Да — отвърнах, след като преглътнах. — Поприказвахме си приятно.
— Добре.
— Не го харесваш, нали?
Той подскочи, все едно че го зашлевих.
— Какво имаш предвид? — Изчаках го. — Аз такова… той е голям мъж, тъй че не ми е приятел или нещо такова. — Продължих да чакам. — Да — заяви накрая, стиснал непокорно челюсти, сякаш очакваше да възразя. — Не го харесвам.
Кимнах и казах:
— И аз на твое място нямаше да го харесвам.
Михай сякаш се стъписа.
— Защо? Той какво ти каза за мен?
— Нищо. Името ти изобщо не се спомена.
— Тогава защо…
— Защото си селянин, а той няма високо мнение за селяните.
— Е, то и аз нямам много високо мнение за… — И млъкна.
— Не те упреквам. Но пък и аз нямам много високо мнение за него. Роднина е в края на краищата.
Михай ме изгледа замислено.
— Нима? В смисъл, наистина ли ти е роднина?
— Да. Наистина. И ако повече хора го бяха повярвали… все едно. Извинявай. Разсъждавам на глас.
Той се покашля.
— Лорд Мерс…
— Влад.
— Влад. Не съм ти го казвал, но съжалявам за станалото с теб.
— Благодаря. Аз също. Но много скоро всичко ще си дойде на мястото.
— Наистина?
Кимнах и отпих от виното, доволен, че мога да вдигна чашата без затруднения.
— Толкова сигурно, колкото, че името ми е Мерс Владимир.
Той като че ли прие това, ако можеше да се съди по мърморенето.
— Винаги ли е така? — попитах го.
— Как?
— Като със Саабо. Заводските работници презират селяните.
— Ами, то и ние не можем да кажем кой знае какво добро за тях. Миришат.
— Забелязах, че посещавате различни заведения.
— Какво?
— Пиете на различни места.
— Ами да. Само понякога момчетата ще влязат не където трябва и почва бой. Не се случва често обаче. Гилдията скача много бързо.