Кимнах.
— Да, лошо е за бизнеса, предполагам.
Усмихнах се наум. Нищо ново тук, но потвърждаването на това, което подозирах, определено беше приятно.
Михай привърши с помагането да се нахраня и отново напусна, все така леко озадачен.
„Добре, шефе. Нещо против да обясниш?“ — попита Лойош.
„Имам някаква идея, но няма как да стане, освен ако графът, Гилдията и Сборището не са скачени съдове, защото иначе няма как да се получи. Подозирах, но до днес не бях сигурен“.
„Добре, шефе. Какво откри?“
„Курвите тук нямат проблем с овчата болест“.
„Което значи?“
„Което значи, че между Гилдията и Сборището има бизнес уговорка. Взаимна изгода, взаимна зависимост“.
„О. Какво е овча болест?“
„Не ти трябва да знаеш. Ти си джерег. Имунизиран си. Радвай се“.
„Но… Е, добре“.
Опитах да се надигна. Не успях. Още не знаех как да избия въпросния крак на столчето. Лойош мълчеше и отново превъртях в ума си това, което знаех. Не стигнах доникъде.
Кого да подгоня? Дани? Ролята му в това, оказва се, беше най-лесната за отгатване. Но не, с него беше приключило. Не можех да го използвам. Вероятно никой не можеше да го използва. С малко късмет, вече трябваше да се е махнал от страната. Орбан? Не, той беше твърде умен и вече щеше да го е схванал.
Опитах се отново да се надигна и отново не успях. Отпуснах се, изпотен и задъхан. Намръщих се.
„По-спокойно, шефе. Ще докараш на знахаря сърдечен удар“.
„Благодаря, Лойош“.
„За какво?“
Не отговорих веднага. Просто си седях и се усмихвах, докато мозъкът ми правеше щрак, щрак, щрак — също като преди, също като в доброто старо време. Да. Можеше да са ми натрошили тялото, но мозъкът ми все още работеше. Ако си мислите, че това не с важно за някой в моето състояние, значи мозъкът ви не работи.
Кимнах на себе си, а Лойош каза:
„Сега ли трябва да е?“
„Кое?“
„Разбирам, че искаш да уредиш нещата, шефе, но има ли някаква причина да не можеш да се върнеш след година и да го направиш тогава?“
„Странно, че трябваше да го кажеш. Ако ме беше попитал преди няколко минути, щях да ти кажа «забрави» — точно както казвам днес, — само че преди няколко минути нямаше да мога да ти изтъкна добро основание“.
„О, разбирам. Добре, шефе. Какво е великото основание?“
„Вече не се налага. Мога да уредя нещата веднага. Днес“.
„Можеш да изриташ крачето?“
„Да“.
„И да си сигурен, че правият печели?“
„Няма прав, има само крив“.
„Кой е кривият?“
„Сборището“.
„Добре. Но как ще го уредиш, като лежиш проснат на гръб?“ „Не аз. Михай“.
„Нямам търпение да видя как ще стане това“.
„Нямам търпение да приключа с това и да се махна от това градче“.
„Първото нещо, което си казал и с което съм съгласен от повече от седмица“.
„Да. Което ми напомня. Трябва да уредя бързо изнасяне оттук, щом работата приключи“.
„Това е второто. Някаква идея как да го направим?“
„Мисля, че трябва да говоря с отец Нойдж“.
„Защо?“
„Той може да го направи и ще го направи“.
„Ъъ, разбира се, шефе. Ще излетя и ще го намеря“.
Засмях се.
„Не мисля, че ще се наложи“.
„Шефе, няма ли просто да ми кажеш какво става?“
Не отговорих.
„Не искаш да ми кажеш, така ли?“
Не отговорих.
„Прекараха те, нали?“
Позяпах дълго в тавана. После кимнах.
„Мислех си, че някой ме разиграва. Не бях разбрал, че ме разиграват всички“.
„О! Действат заедно?“
„Не. Там е работата. Сами, независимо един от друг. Точно това ме подведе. Но ефектът беше все едно че действат заедно“.
Той ме остави на мира. Знаеше, че рано или късно ще му кажа. Понякога може да прояви разбиране, малкият му кучи син.
Всичко, което му бях казал, бе вярно и бях убеден във всичките си изводи, и планът, който се оформяше в главата ми, изглеждаше разумен. Но все още съществуваше онзи единствен фактор, който не можех да контролирам, не можех да видя, не можех да го предвидя и определено не можех да го пренебрегна: джерег знаеха къде съм. Да, все още в голяма степен бях убеден във всичко, което бях казал: един драгар щеше да изпъква, а едно моргантско оръжие определено щеше да изпъква още повече. Но неказаното беше: дай им достатъчно време и те ще измислят как да заобиколят тези проблеми. Те са упорити, те са брутални и когато са наложи, са изобретателни. Знам го, нали бях един от тях.