Веднъж един тип, когото трябваше да елиминирам, се бе обкръжил с толкова стабилна защита, че подкупването на всички щеше да ми струва повече, отколкото ми плащаха за работата. Тъй че наех един актьор за ролята на законен търговец криота, друг да играе ролята на дребен бос от Свещоград и още няколко да играят мутри и лакеи и в продължение на цели единайсет седмици уреждах фалшива бизнес сделка за типа, само за да го докарам на среща — без никаква охрана, разбирате нуждата от дискретност, — на която се оказа, че съм единственият, който прави някакъв бизнес. Цялата история — защо трябваше да дойде, как се разигра всичко — е интересна и може да я разкажа някога. Беше сложно, изящно и, ако може да се изразя така (след няколко първоначални издънки и няколко по-страшни момента тук-там), съвършено.
Само дето не беше уникално.
Имам предвид следното: дайте на джерег достатъчно време и те ще намерят начин да те заковат. Давах ли им достатъчно време? Не.
Огледах отново онова, което знаех, и най-накрая казах:
„Добре, хайде да го правим“.
„Сега ли?“
„Сега. Мислиш ли, че ще можеш да отвориш багажа ми и да ми извадиш нещо от него? Трябва да е в кутията или до нея“.
„Може би, шефе. Мога да опитам. Стига да обещаеш, че няма да има натяквания за противоположните палци, ако не успея“.
„Никакви за цяла седмица, Лойош, обещавам“.
„Какво искаш?“
„Знаеш ли онова шишенце, в което държа тинктура от литандриал?“
„Кое? А, да. Тъй като не мисля, че ще дадеш копривата на някой, допускам, че имаш болки в кръста. Но не трябва ли да помолиш знахаря…“
„Лойош, точно сега дори не бих забелязал болките в кръста, ако ги имах. Просто ми го донеси, ако можеш“.
Можа и след малко го държах, и разбрах, че отварянето на здраво затворено с тапа шише е много по-трудно, отколкото да се храниш сам. Най-сетне успях да го отворя.
„Сега ми трябва някакъв парцал“.
Не зададе въпроси, просто порови в сандъка и измъкна едни стари… добре де, едни стари гащи. Не можех да съм придирчив в този момент. Капнах малко на едно по-бяло местенце и го наложих колкото се може по-добре, после грижливо изтрих излишъка от мустаците си.
„По дяволите, Лойош. Жалко, че нямам огледало. Как изглежда?“
„В сравнение с какво?“
„Все едно. Трябва да свърши работа. Разкарай тоя парцал“.
„С удоволствие“.
„И никакви шегички, чу ли ме?“
Отпуснах се отново на леглото и прекарах известно време в упражнения, като си напомнях да не си ближа устните.
„Можеш ли сега да прибереш и шишенцето?“
„Шефе, да не си се побъркал?“
„Не се подигравай на изпаднали в беда, Лойош. Не само че съм развалина, но както виждаш, току-що бях нападнат от вещер“.
„Нападнат си от…“
„Не виждаш ли? Червени устни! Вещерският знак?“
„Ъъ, кого се опитваш да убедиш?“
„Сядай и чакай. Всичко ще се изясни“.
Когато Михай донесе обяда ми, лежах на леглото и едва дишах или изобщо не дишах. В случай че ви е любопитно, дишате само през носа, в гърдите, бързи и къси вдишвания; и можете да го правите вечно, въпреки че трябва малко упражнение да дишате само с горната част на гръдния кош. О, и устните ми, разбира се, имаха ясно изразен червеникав оттенък.
Михай изтърва купата с яхния (което, от гледна точка на Лойош и Роуца, беше или неочакван бонус, или единственото ценно нещо в целия план), изпищя и драсна навън.
Отпуснах се и зачаках зад кулисите следващото действие, в което щях да потрябвам като прословутия търговец в маниерна криминална комедия. В цялата работа най ми харесваше това, че ако не се получеше, нямаше никакъв риск — какво бях направил? Ами, бях взел лекарство против болки в кръста и след това бях задрямал; всичко останало бе просто пресилена реакция на едно суеверно селянче.
Освен ако, по някаква случайност, Орбан не чуеше твърде скоро за станалото и не се досетеше, че е игра. В такъв случай бях труп. Но човек трябва да поема някои рискове. Много по-вероятно бе да чуе за случилото се по-късно и или да успее да сглоби нещата само отчасти, или да разбере всичко и да не му пука. И в двата случая беше добре.
Първи пристигна Айбрамис, със смесица от тревога и гняв на лицето. Беше странно, трябва да призная. Очаквал бях да се появи. Беше професионалист в края на краищата. Не бях очаквал да го приеме лично обаче.