Първото, което направи, бе да поднесе до устните ми огледалце. Изпод клепачите реших, че съм се справил съвсем не толкова зле. Промълвих:
— Знахарю?
Гласът ми бе слаб и жален, глас на човек, едва успял да се задържи отсам Великата нощ. Хе. Пропуснал съм си призванието. Дали Миерсен би ме взел за ролята на Първи ученик.
— Лорд Мерс! — рече той. — Помислих, че сте… Добре ли сте?
— Какво… стана? — успях да прошепна с почти непомръдващи устни.
— Какво стана? — върна ми той въпроса.
— Не…
— Лорд Мерс?
Отворих очи.
— Лежах тук. После… не можех да дишам. Само това помня. Фенарийският, казвал ми беше дядо, е език богат на ругатни, които не се превеждат добре. Да, наистина е така.
Промълвих:
— Какво…?
— Вещерство — заяви той мрачно. — Някой е направил опит за покушение над живота ви.
Поклатих глава.
— Не може. Имам имунитет. Естествен…
— Вещерство е — повтори той твърдо.
Ако искате да убедите някого в нещо, което е свързано с неговата област, но все пак е извън нея, първо насадете подозрението в ума му, а след това го отречете с някакъв неубедителен довод.
„Шефе? Знаеш, че при един внимателен оглед от вещер това няма да издържи“.
„Знам. Точно в това му е чарът“.
Вещерът, с когото беше работил (така и не бях научил името му), влезе някъде в този момент и понечи да ме прегледа, но Айбрамис го изгледа свирепо, засъска му тихо, после го дръпна в ъгъла и му заговори нещо. Вещерът клатеше глава и махаше с ръце да отрече.
Опита се още два пъти да ме прегледа, но Айбрамис не му позволи да припари до мен. Разумно: изглеждаше, че Сборището току-що се е опитало да ме убие. Изглеждаше, че спорът може да премине във физическа разправа, при която бих заложил на вещера.
Признавам, че изпитвах малко съжаление към горкия вещер. В края на краищата беше дал всичко от себе си, за да ме изцери. Но запарките му бяха ужасни на вкус, тъй че не се чувствах чак толкова гузен.
Освен това точно в този момент у мен нямаше много място за странични чувства — в смисъл, каквито и да било, освен необходимостта да приключа бързо с тази работа и да се махам от този град.
Вещерът напусна, след като заяви гръмко, че ще говори със старшите си, а те ще се обадят на знахаря.
И тук крачето се счупи.
Айбрамис дойде при мен и преслуша гърдите ми с някакво устройство, което се пъхаше в ушите му и с което приличаше на слон. Попита:
— Как се чувствате?
— По-добре — промълвих немощно. — Дишам… по-леко.
Той кимна и обясни:
— Имунитетът ви е съпротива, а не пълен имунитет, както е обикновено с такива неща. — Обичам, когато хората стават педантични за неща, от които не отбират. — Но този път е спасил живота ви — добави той. — Опитали са се да ви задушат от разстояние. Веднага ще се погрижа да няма повече такива опити.
Простенах, понечих на два пъти да проговоря и най-после успях.
— В случай че… не успеете…
— Хмм? Да?
— Желая да видя… отец Нойдж.
Той ми кимна разбиращо.
— Естествено. Ще пратя да го повикат.
След като Айбрамис излезе, Лойош каза:
„Добре, шефе, ако това беше някакъв сложен начин да се видиш с жреца, признавам, че успя. Но нямаше ли да е по-лесно…“
„Почакай и ще видиш“ — отвърнах му.
„Мислиш ли, че това ще накара графа да нападне Сборището?“
„Не точно. Малко е, мм, по-сложничко“.
Айбрамис удържа на думата си: отец Нойдж се появи след по-малко от час. Изражението му бе сдържано и отчуждено. Приличаше на човек, който се кани да предложи утешение на умиращ или вероятно умиращ. Приближи се до леглото и не знам какво се канеше да каже, защото го прекъснах с:
— В святото име на Вийра, богинята демон, която притежава душата ми според древните договори, настоявам за убежище.
Когато дар словото му се върна, той успя да отрони:
— Мислех, че…
— Да. Всъщност не умирам. Просто недоразумение. Е?
— Убежище?
— Точно така.
Изглеждаше притеснен.
— Домът ми е малък, но…
— Но не бих оцелял и шейсет часа в него. И вие вероятно ще си идете с мен. Не че това ме засяга особено, честно казано.