— Бараш Орбан. Можеш да ме наричаш Орбан.
— Мерс Владимир — излъгах в отговор и вдигнах своята чаша. — Влад.
Той се понамръщи.
— Мерс? Необичайно име.
— Да.
Той изпи чашата си на една глътка, примижа, потрепери, тръсна глава и се усмихна. Отпих от моята и попитах:
— Какво пиеш?
— Ракия. Сливово бренди.
— А. Трябваше да се сетя. Дядо ми притреперваше така, когато го пиеше.
— Внася се от Юга — обясни той. — Не знам защо го внасяме, нито защо го пие човек. Изпитание в мъжественост може би. — Усмихна се широко. Имаше си всички зъби и бяха много бели.
Засмях се.
— Местната палинка си е добра. И мисля, че е по-безопасна.
— Добре казано — съгласи се той. И добави: — Ще прощавате, ама имате някак чужда нотка в говора си.
— Идвам от доста далече — отвърнах. — И нали минахме на „ти“?
— Да де. И все пак името ти определено е местно.
— Нима? Изобщо не подозирах.
Той само кимна.
— Нищо чудно всъщност — казах след малко. — Коренът ми е оттук.
— Коренът? Роднини нямаш ли тук?
— Би трябвало да имам. Случайно да познаваш някой Мерс?
— Хмм. Трябва да помисля. Градът е доста голям все пак.
Не беше.
— Голям е, да — съгласих се.
И след малко рекох:
— Без да ви обиждам града, обаче много вони.
Събеседникът ми се усмихна.
— Да, понамирисва. Ако щеш вярвай, обаче след време преставаш да го забелязваш.
— Е, човек свиква с всичко.
— Така си е.
— Може ли да те попитам още нещо?
— Разбира се.
— Защо няма никакви жени тук?
Той се ококори.
— Там, откъдето идващ, жените ходят ли в пивници?
— Ако искат да пият.
— Тъй ли? Това, мм, не е прието тук.
— Защо?
— Ами защото… — Намръщи се, все едно търсеше най-подходящите думи. — Защото не е редно.
Кимнах и не настоях повече. Вместо това попитах:
— Ти какво правиш?
— Моля? А. Внасям и изнасям алкохол.
— Значи ракията е по твоя вина.
Той се усмихна и кимна.
— Пия я един вид за наказание.
— Човек с високи морални устои, браво.
— Е, не чак толкова високи. Търговец съм. — Махна на слугинчето да му донесе още едно питие. — Ами, задай ми следващия си въпрос. Явно днес съм човекът с отговорите.
— Добре. Защо улиците са толкова широки?
— Тъй ли? Широки ли са?
— По-широки, отколкото съм свикнал. Много по-широки.
— Хмм. Ами, улиците, с които си свикнал… защо са толкова тесни?
— Справедлив въпрос. Само че нали ти трябваше да си този с отговорите.
Отвърна с обичайната си усмивка — от ония, които те карат да мислиш, че като се усмихва, губи рунд. Питието му дойде, той вдигна чашката и каза:
— Добре дошъл в града ни и в страната ни, бойоре.
Усетих, че веждите ми се вдигнаха.
— Бойоре? Защо ме наричаш така?
— Набива се на очи, като глезените на Дороатя. Свикнал си да заповядваш и очакваш да ти се подчиняват.
— Нима? Интересно.
— Да не говорим за това доста дълго желязо на колана ти.
— Да, това май е необичайно тук.
— Няма да се разприказвам за това, ако не искаш. Но освен ако не започнеш да вървиш по-другояче и да понаведеш малко погледа, можеш да очакваш селяните да ти се кланят, да те наричат „милорд“ и да ти правят път, когато те срещнат на улицата. Но пък може би изобщо няма да те срещат, при тия широки улици.
Засмя се малко дяволито, доволен сякаш от хитрината си. Усмихнах се, кимнах и отпих от виното.
— Откъде си, дето жените ходят по кръчми и улиците са тесни?
— О. Извинявай. Мислех, че е очевидно. Живея отвъд планината. В Драгарската империя.
— Аха. Да, подозирах го донякъде, но не бях сигурен, а и не знаех дали искаш да се знае.
— Защо не? Не може да съм първият човек, върнал се тук.
— Тук ли? Да, първият си, за когото знам. Виждал съм няколко други в пътуванията си, но никога в Бурз. И те не изглеждат толкова, мм, толкова аристократично като теб. Най-малкото поне докато не стигнат до Фенарио или Есания, или Арентия, и не разберат, че разполагат с магия, каквато няма никой друг.
— Хмм. Не бях помислял за това.