— Имам източници — отвърнах му. — Подозирам, че някои хора търсят и Сборището.
Той кимна, все така ококорил очи.
— Някой в тълпата навън дали ще иска да знае къде са в момента водачите на Сборището?
Очите му се разшириха още повече, но кимна отново.
— Източно от градчето, на около три четвърти миля, където пътят изведнъж рязко завива надясно, ако продължиш направо, има пътека, която води надолу по един склон до поток.
— Потокът Остафа — рече той.
— Минаваш през потока и хващаш наляво около триста крачки. Щом потокът завие наляво, гледаш отдясно за група храсти. Отместваш ги и в земята има дупка със стълба.
Хвърли ми поглед, който не можах много да разбера, и излезе.
Вече чувах врява от улицата долу. Предполагам, че бяха изпаднали в паника дюкянджии, събрали се да решат какво да правят, и майки, струпали се да поклюкарстват за случилото се, което вече започваше да се превръща от новина в история, че и мит. След петстотин години щеше да се разправя за грандиозна битка между Вещерите и Злата гилдия, сблъсък, който щял да опустоши целия район, ако Младия граф, яхнал пред войската си, не бил пристигнал в сюблимния момент.
Името ми изобщо нямаше да се появи и точно така трябваше да бъде. Ние, убийците на свободна практика, не се появяваме много в описанията на събития в исторически книги.
Улицата затихна.
Михай се върна и каза:
— Заминаха. Тръгнаха за…
— Ние готови ли сме да тръгваме?
— Малко ще се забавим.
— Защо?
— Отец Нойдж се опитва да ги убеди да не ходят да видят Сборището.
— Аха. И успява ли?
— Изобщо не го слушат. Трябва да дойде всеки момент.
Кимнах и се опитах да изчакам търпеливо. Не беше по-трудно, отколкото трябваше да е. Но беше моментът, когато ако нещо щеше да се обърка, щеше да се обърка. А да съм безпомощен никога не е стояло високо в списъка ми на любими неща.
Слушах дъха си и чаках, без да мисля кой знае колко за каквото и да било. Краката ме сърбяха. Казват, че това било признак за оздравяване.
„Шефе, току-що пристигна тълпа. Трийсетина души“.
„Добре. Връщай се“.
„Не искаш ли да погледаш?“
„Видях достатъчно“.
„Идвам тогава“.
Роуца, забелязах го едва в този момент, вече беше тук. Върнала се беше, докато гледах през очите на Лойош.
Полезно е да можеш да го правиш — наистина да виждаш през очите на познайника си — и е нещо, което много малко вещери са успявали да овладеят. Но може и да е опасно, защото губиш представа какво става около теб.
Мина около четвърт час, преди да се върне и той, през което време Михай изрази загриженост за отец Нойдж и за ставащото. Посъветвах го да го намери и той излезе да го търси. Докато го нямаше, Лойош се върна.
„Чакаме отец Нойдж“ — уведомих го.
„Видях го с тълпата, шефе. Мисля, че се опитва да ги спре“.
„Хмм. Упорит кучи син. Не мислех, че наистина го е грижа тоя мръсник“.
„Лошо ли е това?“
„Вероятно не. Само ни забавя. Малко, надявам се“.
Не, всъщност не можех да видя някаква опасност. Но бях разчел нещата във времето до минутка, а това носеше възможност нещо да се обърка: не исках например графът да настоѝ да ме види и да почне да ми задава смущаващи въпроси. Или знахарят, между другото. Можеше да доведе до усложнения.
В крайна сметка след два часа отец Нойдж влезе посърнал заедно с Михай и каза:
— Обесиха шестима вещери. Водачи на Сборището.
Направих се на изненадан и възкликнах изумено:
— Какво?!
Което ми спечели още един „поглед“.
— Кои бяха? — попитах.
— Членове на Търговската гилдия предимно.
Кимнах и попитах:
— Сред тях имаше ли един на име Орбан?
— Той беше първият.
Почти съжалих, че не бях накарал Лойош да се задържи и да видим това, но както му бях казал, бях видял достатъчно.
В този момент в стаята влезе човек, когото не познавах. Стегнах се, докато Михай не го представи като по-големия си брат. Беше всъщност по-малък от Михай, но пак си беше доста голям.
Отец Нойдж лично взе нещата ми, които ми бяха взели, когато… а бе, когато ми ги бяха взели. Стиснах амулета в едната си ръка, а Маготрепача в другата. И да се случеше нещо с багажа ми, щях да се оправя.
Изохках, когато се захванаха да ме вдигат. Михай пъхна ръцете си под мишниците ми, брат му ме хвана за краката. Не ме заболя. Явно се възстановявах. Това са то бонусите от добродетелния живот.