— От едни, които ме преследват отдавна.
— Кои са те?
— Превърнах в свой враг една голяма престъпна организация при елфите. Искат главата ми.
— О.
— Тъй че ще се крия известно време, а когато отново мога да се движа, ще се върна там, където ми е мястото, където знам правилата, където единствените хора, чиято смърт причинявам, са тези, които го заслужават. Ще бъда лош човек сред други лоши хора.
— Няма да те убия — рече той.
— Приятно ми е да го чуя. Защото можеше да го направиш сега, а не са много тези, на които съм казвал това.
— Но това, което направи, все пак е лошо.
— Нима? Защо? Кой казва, че на някого е позволено да ме наранява безнаказано?
— Лошо е да носиш омраза в себе си.
Не я нося. Отървах се от нея. Използвах я добре.
— А всички тези хора, които уби?
— Какво искаш да кажеш?
— Те имаха семейства. Майки. Братя. Любими. Хора, които държаха на тях и които не са ти направили нищо, и които ти нарани.
— Нека ме подгонят, ако искат да опитат. След поне година обаче.
— Не това е проблемът.
— Знам.
Тук замълчах, защото нямах добър отговор. Още нямам. Няма да ставам лицемерен и да пробутвам боклуци за това как понякога страдат хора и това просто е неизбежна част от цената. Не знам, не ме интересува. Знам, че онези копелета не момееше да се измъкнат след онова, което направиха, и не се измъкнаха, и към щастлив от това. Това, което ме прави какъвто съм, ме прави какъвто съм. Вие решавайте. Няма да мисля повече за това.
— Искаш ли нещо за ядене?
— След малко. Точно сега искам само да затворя очи.
Така и направих, а малко по-късно чух стъпки и след това вратата се затвори.
„Вярно ли беше това, шефе?“
„А? Повечето“.
„Не, това, че ще се криеш около година и после ще се върнеш“.
„А, това ли? Почти“.
„Почти?“
„Не съм съвсем приключил с градчето Бурз. Още го има Секереш“.
„Шефе…“
„Успокой се. Ще е поне след половин година, вероятно повече, докато си върна формата. И вече познавам градчето. Никой няма да ме види дори“.
„Добре, шефе. Ако трябва да го убиваш, добре. Но…“
„Няма да го убивам, Лойош. Това би било прекалено милостиво“.
После трябва да съм заспал. Когато се събудих, бяхме пристигнали в големия град.
Епилог
ТАДМАР: Възвишеният Бораан и милата Лефит доказаха и тази вечер, че няма ненаказано убийство — ако е вярвал някой тук в противното. И нашият престъпник е отведен в окови тежки пред съдията строг, докато тук се вдигат халвите в наздравици за благодарност. Че щом изрекохме си всяка реплика, макар да странствахме в далечни градове, сега ви върнахме в театър простичък, развеселени, вярваме, и променени. Сега представяме ви и играчите, на вас поднесли свойте роли, и можем пак на път да тръгнем, а вие — от столовете да станете.
Миерсен, „Шест части вода“
Завеса.
Обичам да си мисля, че убиецът джерег — който и да беше — бе нагласил всичко и ако бях останал в градчето един час повече, щеше да ме докопа. Обичам да си го мисля. Блазни усета ми за драматично. Всъщност нямам представа. Знам само, че се измъкнах от града все още дишащ.
Това беше преди три години и все още не са ме докопали.
Михай ми помогна да си намеря скривалище — не се оказа толкова трудно в един голям град — и остана с мен, докато можех да вървя достатъчно добре, за да си намеря друго, за което не знаеше.
Дадох му малко злато и го пратих да попътува. Посъветвах го да изчака поне две години, преди да се върне в Бурз.
Явно едно от нещата, които ми бяха давали вещерите, беше за болка и след като престанаха да ми го дават, работата стана неприятна. В смисъл, последваха няколко месеца, за които не понасям да мисля, нито да говоря, но все пак се справих.
В крайна сметка мина около година, през която се криех във Фенарио, докато отново се почувствам като себе си. После се върнах до имението на граф Секереш, промъкнах се вътре една нощ, намерих съкровищницата в подземието, отворих я и взех каквото исках. Честно казано, нямам представа дали Нейно императорско величество Зерайка Четвърта проявява и най-малкия интерес към метода за производство на висококачествена хартия, но той вече е в нейни ръце, благодарение на Имперската поща, и идеята ме гъделичка. Мисля, че дори Михай би го одобрил. Не че ме интересува.