Общо взето, беше около година и няколко седмици, откакто бях стоял на планината Сестара и не можах да видя бъдещето. Сега отново стоях там и, представете си, не се справях по-добре. Но бях добре и цял. Е, почти цял. Защото колкото и глупав да бях, предполагам, че извадих късмет.
„Лойош, помниш онзи селяк, който ни помогна да погребем семейство Мерс, нали?“
„Разбира се, шефе“.
„Започна да казва нещо за тях. Как една зима били направили не знам какво си“.
„Помня“.
Вятърът бе студен.
„Жалко, че не го оставих да довърши разказа“.
Стоях на планината и не поглеждах назад. Загледан напред, изобщо не можех да видя бъдещето си. И толкова по-добре, мен ако питате.