Ездачите вече бяха яхнали своите животни, само римлянката се опитваше все още да удържи огромния бързоног с белега през лицето. Когато Пиндор пристъпи към упорстващото животно, то го посрещна с подигравателно пръхтене. Бързоногът тропна с крак и едва не премаза пръстите на Пиндор. Момчето обаче не трепна. Вместо това вдигна длан и я постави на врата на животното. С другата си ръка прибра свирката в джоба.
— Направиш ли го още веднъж, Белязано око — предупреди го Пиндор, — следващия си чифт сандали ще направя от мръсната ти кожа.
Бързоногът извъртя масивната си глава и погледна Пиндор със здравото си око. Двамата впиха погледи един в друг. Огромният гущер премигна първи.
Пиндор подскочи, опря крак в стремето и се настани на седлото. Действаше уверено, сякаш го бе правил хиляди пъти, и Джейк си помисли, че приятелят му наистина е правил това хиляди пъти, само че в главата си.
Пиндор се извърна на седлото си и подвикна към останалите ездачи.
— Какво чакате! Трябва да спасим Калипсос!
Римската съгледвачка го зяпна смаяно, но миг по-късно се втурна към своето животно и го яхна.
Пиндор махна с ръка, подвикна окуражително и ездачите се понесоха по пътеката, а след тях потеглиха ур с техните бронтозаври. Върволицата от воини премина бавно под огромния свод с формата на двуглава змия.
Джейк се обърна към Марика и Ба’чук. Бяха останали само те тримата. Съмненията му се усилиха. Как можеха да се надяват да победят Калверум Рекс сам-самички?
В очите на Марика обаче блестеше надежда, а Ба’чук отвърна на погледа му с решимостта на стоик. Джейк почерпи от силата и куража на своите приятели. Вдигна ръка и посочи обратно към пътеката, която водеше към скалите.
— По-добре да побързаме.
28.
Последната битка
Крачеха към пирамидата, облечени в бронзовите брони, които Ба’чук бе взел на заем от една ковачница в селото на ур. Обратният път към големия храм им се струваше три пъти по-дълъг. Времето ги притискаше с такава сила, че Джейк бе готов да се закълне, че едва ли не усеща как слънцето се върти около Земята и се кани да възвести новия ден.
Тежестта на бронзовия нагръдник също му напомняше с какъв товар и с каква отговорност се бе нагърбил. Опасенията му нарастваха с всяка измината стъпка.
Ако се проваля?
Ако съм объркал нещо?
Най-сетне Ба’чук поведе Марика и Джейк по най-долните нива на пирамидата, след което започнаха да се изкачват бързо към залата с кристалното сърце. Когато Джейк прекоси помещението със златния календар на маите, погледът му пробяга по непознатите букви върху стените, по картата на Пангея и по двете зъбчати колела на пода. Ръката му стисна часовника в джоба. Искаше да спре — краката му като че ли сами забавиха ход — но разгадаването на тази мистерия трябваше да почака. Струваше му известни усилия, за да се отправи по каменните стъпала, които водеха към залата над тях.
В голямата зала нищо не се бе променило. Необичайното усещане за натиск продължаваше да пулсира с всяко завъртане на кристалното сърце. Необикновените глифове продължаваха да се въртят и да образуват хиляди комбинации, докато сферата се рееше във въздуха точно под купола. Двете малки сфери, разположени под голямата — наситено алената и сребристо синята — продължаваха да светят. Изумрудената обаче бе помръкнала до такава степен, че изглеждаше почти черна.
Джейк приклекна, за да я огледа отблизо, а Марика надвисна над рамото му.
— Дали не сме закъснели? — попита тя.
Джейк огледа камъка.
— Не зная.
В сърцевината плуваха тъмни сенки, тя приличаше на катраненочер водовъртеж от поквара, злини и смърт. Не разполагаха с много време.
Джейк се изправи и погледна към главния вход на пирамидата. Тунелът, който водеше нагоре, тънеше в непрогледен мрак. Очакваше всеки момент от там да се появи някой демоничен гракил.
— Хайде — подкани ги той и ги поведе към началото на тунела, след което се обърна към Марика. — Ти остани в залата. Аз ще отведа Ба’чук по-навътре в тунела. Знаеш какво трябва да направиш, нали?
Очите на Марика бяха уголемени от страх, част от който бе свързан с Джейк.
— Бъди предпазлив!
Момчето кимна, макар планът му да бе всичко друго, но не и предпазлив. Когато понечи да й обърне гръб, Марика изведнъж се хвърли към него и силно го прегърна. Едва тогава го пусна да върви.