Джейк се изчерви. Отвори уста, но не успя да намери подходящите думи.
— Върви! — подкани го тя и дори го побутна лекичко. — Какво чакаш?
Джейк примигна. Остана все така безмълвен. Обърна се и хукна по наклонения тунел. Сърцето му щеше да се пръсне в гърдите, но чувствата, предизвикали подобно вълнение, бяха красиви и благородни.
След като измина половината път и почти изгуби от погледа си Марика, той спря и каза на Ба’чук:
— Остани тук. Трябва да продължа сам.
Ба’чук протегна ръка и го хвана над китката. Това бе обичайното здрависване на ур. Джейк отвърна на жеста му. И двамата поемаха огромен риск, който можеше да им коства живота.
Джейк продължи, тъй като трябваше да измине сам последната част. С приближаването към изхода, тунелът ставаше все по-светъл. След миг звездното небе изпълни кръглия вход към пирамидата.
Джейк забави крачка. Имаше основателна причина да го направи.
Черни сенки скриха звездите. Чу крясъци и съскания, а също и пляскане на кожести крила и драскане на нокти върху камък. Гракилската орда се бе събрала край самия вход.
Джейк пристъпи напред, докато по тялото му не премина необичайна тръпка. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха. Бе изпитал същото, докато пропадаше към този свят и докато минаваше под Рухналата порта, но тези събития му се сториха толкова отдавнашни, сякаш се бяха случили в някой друг живот. Този път изтръпването бе далеч по-слабо. Само това бе останало от защитното поле. Но все пак то изглеждаше достатъчно силно, за да държи гракилите вън от храма. Така поне се надяваше Джейк.
Стоеше и чакаше, а тръпката минаваше по цялото му тяло.
Джейк насочи поглед към долината. Тъй като стоеше нависоко, можеше да я огледа цялата чак до източния рид. Небето беше започнало да се прояснява. Нямаше повече време за губене.
Изведнъж сви шепи около устата си.
— Ехо! — извика той.
В отговор от стълбите над него скочи нещо огромно и се приземи едно стъпало под отвора. Огромната сянка се завъртя и разкри дълго черно острие, изработено сякаш от парче полиран обсидиан. Тя разпери крила и скри небето.
Гракилски властелин.
Джейк коленичи, като внимаваше да остане в обсега на отслабеното защитно поле. Гракилът впери черните си очи в него.
— Аз съм Джейк Ренсъм! — извика момчето, като се надяваше чудовището с лице на прилеп да разбира думите му. — Аз съм един от новодошлите!
Гракилът изкачи стъпалото и се озова на площадката пред входа. Джейк стоеше достатъчно близо до него, за да види напуканите му пожълтели нокти и сплескания му нос. Гракилът вдигна сабята си и я насочи към сърцето на момчето.
Джейк потръпна в бронята си, но трябваше да спечели още няколко мига. Затова вдигна ръце встрани и разкопча бронзовия си нагръдник. Остави го да издрънчи по каменния под в недвусмислен знак, че се предава.
Последната идея бе на Марика. Джейк не откъсваше поглед от острието на гракилската сабя. Започна да се съмнява доколко разумна е била нейната стратегия. Трябваше обаче да я следва. Нямаше връщане назад.
Вдигна ръце.
— Предавам се! — извика той на чудовището. — Но само на твоя господар! Само на Калверум Рекс!
Гракилският властелин се приведе напред. Тесните му като цепки ноздри се отвориха и затвориха. На изток небето, което Джейк успя да зърне зад крилата на звяра, продължаваше да светлее с приближаването на изгрева. Срокът, определен от Калверум Рекс, в който Джейк и Кейди трябваше да се предадат, изтичаше с появата първите слънчеви лъчи.
Нямаше повече време.
— Предавам се! — извика той отново. Изкашля се, за да прочисти гърлото си. Гърдите му се бяха свили от страх. Въпреки това повтори своя ултиматум — Но ще се предам само на вашия крал!
Гракилският властелин го изгледа изпитателно, сетне махна с кожените си крила и се извъртя с гръб към него. Отвратителната му зурла нададе пронизителен крясък, който отекна из долината.
Викът му бе повторен от останалите гракили от ордата. Скоро цялата долина кънтеше от техните ужасни викове. Така предаваха съобщението на Калверум Рекс.
Дали обаче той щеше да приеме ултиматума?
Да или не?
И двата отговора ужасяваха Джейк.
Очакването се проточи агонизиращо дълго. Сърцето на Джейк сякаш се качи в гърлото му и запулсира там с всичка сила. Като капак на всичко, когато Джейк коленичи край отвора на пирамидата, усети, че изтръпването на кожата му изчезва. Енергията на защитното поле бе на привършване.