— Кой е това? — попита Херонид, след като изви леко глава и се заслуша.
— Пиндор — отвърна Марика и гордо се усмихна. — Предвожда армията на ур.
Херонид я погледна невярващо.
— Ако не знаеш, просто си признай!
Той й обърна гръб, след което хвана нежно Кейди под ръка. Тя склони глава на рамото му, нуждаеше се от утеха, която Джейк не можеше да й осигури. Все пак се обърна и погледна брат си. Дари го с една невероятно тъжна усмивка.
За първи път от много време насам Джейк осъзна колко красива сестра има. Видя нещо отвъд гланца за устни, сенките за очи и безупречната прическа (макар в момента косата й да бе в безпорядък, а между кичурите й да стърчаха листа). За миг прозря в какво се превръща сестра му. Вълна на гордост изпълни тялото му с топлина. А също и с мъничко тъга. В онзи неин мимолетен израз на сестринска обич, той видя и още нещо: сянка от усмивката на майка му, усмивка, която се предаваше от едно поколение на друго.
Цялата им група се запъти обратно към Калипсос. Градът вече празнуваше, макар в радостта на хората да личеше объркване и предпазливост. Никой не знаеше какво ги бе спасило в последния момент, но чистото небе и ярката изумрудена светлина им бяха казали най-важното: вече сте в безопасност.
Жителите на Калипсос излизаха от мазетата и прашните тавани, където се бяха скрили по време на нападението. В замъка биеха камбани, за да дадат сигнал за отбой. Докато Джейк вървеше по улиците, отекваха предимно викове. Но той долавяше също плач и сълзи. Видя само един труп и то на гракил, проснат на улицата. Но със сигурност имаше и други жертви, които бяха потопили в скръб цели семейства. Колцина бяха загинала? Може би щяха да бъдат необходими дни, за да се даде точен отговор на този въпрос.
Олекна му, когато видя патрули на отиси да кръстосват града, да разнасят съобщения, да събират разпилените си сили. В небето летяха археоптерикси. Народът на вятъра отново се бе вдигнал във въздуха, за да не позволи да бъдат изненадани от нова атака.
Джейк обаче знаеше, че такава няма да има. Поне за известно време.
Пред тях изникна замъкът Калакрис. В двора му цареше истински хаос. Хора и животни се щураха в различни посоки. Издигаха се палатки, които да подслонят ранените.
Един огромен отис, който се носеше по улиците, връхлетя през портата и едва не събори Джейк. Погледна го и едва тогава забеляза сляпото око на животното и ездача му.
Беше Пиндор, яхнал страховития бързоног на име Белязано око.
— Джейк! Мари! Ба’чук! — Той дръпна рязко юздите и скочи от седлото си с такава лекота, сякаш ставаше от шезлонг. Каквито и страхове да бе изпитвал преди, възбудата му отдавна ги бе прогонила. Пиндор хукна към тях и започна да ги прегръща, да ги потупва по рамената, да разтърсва дланите им, опитваше се да направи всичко това едновременно.
— Прогонихте ги! — заяви Пиндор. — Възстановихте полето!
Виковете му привлякоха безброй погледи.
Херонид закуцука напред.
— Пин, това ти ли си? — Огледа брат си от главата до петите. Усмихна се, опита се да изобрази гордост, но се получи малко неловко. Рядко се случваше Пиндор да засенчи по-големия си брат.
Виковете на Пиндор привлякоха вниманието на още двама души.
Центурион Гай си проправи път сред тълпата, която бе започнала да се събира около тях. Джейк изпита облекчение. Центурионът бе оцелял след нападението на гракила в парка. Но целият бе в кръв, а едната му ръка висеше на превръзка, преметната през врата. Въпреки това успя да проправи път на човека, който вървеше след него.
Старейшина Тиберий се подпираше на своя жезъл. Единият му крак бе превързан от глезена до средата на бедрото. Всяка стъпка му причиняваше болка. Гласът му обаче бе твърд и уверен както винаги:
— Какво за защитното поле? — попита той.
Пиндор понечи да се втурне и да прегърне баща си, но се спря навреме. Вече не беше момче. Тупна с юмрук гърдите си, какъвто бе поздравът на римляните.
— Татко, Джейк Ренсъм успя да възстанови отслабналото защитно поле над долината.
Тиберий впери суровия си поглед в Джейк.
— Вярно ли е?
Джейк кимна, но добави:
— Не бях сам. — Махна с ръка, за да обхване Пиндор, Марика и Ба’чук. — Четиримата го направихме.
Тиберий ги изгледа изпитателно. Сетне се обърна и пое към замъка. Не изрече нито една дума, не направи нито един жест, но бе очевидно, че те трябва да го последват.