Кейди сведе поглед към обувките си.
— Амииии, можем да отидем за малко. Едва ли ще е чак толкова скучно.
Джейк погледна чичо Едуард. Той поклати глава, знаеше кога е загубил битката. Може би щеше да успее да разубеди Джейк, но никога не би успял да застане между Кейди и някоя телевизионна камера.
— Предполагам, че ще трябва да се заема с организацията на пътуването — каза той.
Кейди кимна, а Джейк въздъхна с облекчение.
Остана само едно последно възражение.
Уотсън стоеше край бюрото на баща им с настръхнала козина по гърба. Басетът не откъсваше поглед от отворения жълт пощенски плик. Старото куче продължаваше да ръмжи тихичко.
3.
Шоуто на мистър Бледсуърт
Джейк никога не се бе возил в лимузина. Никога не си бе представял колко просторна е тя отвътре. Чувстваше се като в салона на частен самолет, който лети ниско над земята.
Лимузината профучаваше по тесните улици и объркващите кръгови движения на Лондон. Зад нея свиреха клаксони, а неколцина пешеходци размахаха юмруци след огромния автомобил. Закъсняваха.
Джейк залепи лице за затъмнения прозорец. Опита се да види небето.
— Не се тревожи — успокои го Кейди. Беше пъхнала в ушите си миниатюрните слушалки на айпода си, затова говореше по-високо от обичайното. — Няма да изпуснеш затъмнението.
Кейди насочи вниманието си към огледалцето в ръката си. Огледа лицето си за пореден път, след като бе прекарала цялата сутрин в банята, извършвайки безброй експерименти с помощта на гланцове за устни, червила, гелове за коса, очни сенки, маша за мигли, сешоар и дори нещо, което бе оставило блестящи прашинки по мраморния плот в банята. Подобно на всеки добър учен, тя никога не смяташе, че е приключила с експериментите.
Джейк не й обърна внимание и обходи с поглед синьото небе. През затъмнения прозорец слънцето приличаше на жълтеникаво петно. Луната очакваше своя ред, готова да започне неизбежната си разходка пред лицето на слънцето и да превърне деня в нощ.
Лявото коляно на Джейк трепереше от вълнение. Примесено с мъничко тревога.
В природата съществуваше и друга сила, също толкова непоколебима и неотклонна в своето движение, колкото и сестра му.
На хоризонта черни облаци се струпваха високо в небето. Дълбоко навътре в окото на приближаващата буря проблесваха искрящи светкавици. Беше истинска надпревара с времето. Джейк щеше да бъде съкрушен, ако бурята успееше да скрие слънчевото затъмнение.
Лимузината поднесе на един особено остър завой. Гумите ѝ изсвистяха. Джейк бе запратен към прозореца. Чу се тракане на бучки лед в кристална чаша. Огромна ръка го улови и го върна на мястото му.
Боботещ глас с типично английски акцент, завалящ някои срички, произнесе с укор:
— Млади господине, ако желаете да видите небето, може би ще успея да ви помогна, преди да си счупите врата.
Джейк бе забравил, че компания в лимузината им прави Морган Дръмонд, което бе изненадващо предвид огромните му размери. Тялото му изпълваше цялата предна половина на салона. Целият бе мускули, а чертите на лицето му бяха необичайно остри. Носеше двуреден черен костюм на фини райета с размерите на палатка, но въпреки това всяко негово движение караше бицепсите му да изпъват плата. Приличаше повече на сержант, натоварен с обучението на новобранци, отколкото на директор по въпросите на сигурността в „Бледсуърт Индъстриз“, спонсорът на маянската изложба.
Дръмонд се приведе към Джейк. Протегна дебел пръст към редицата от бутони близо до лакътя му и натисна един от тях. Тапицерията под тавана на лимузината се плъзна назад и разкри стъклен покрив, над който се показа небето.
Когато лимузината профуча покрай един двуетажен автобус, пътниците на горния етаж надникнаха през стъкления покрив право в салона. Джейк втренчи поглед в лицата, които го гледаха отвисоко, и се почувства като златна рибка в аквариум. Неколцина от пътниците посочиха лимузината с ръце. Джейк им махна за поздрав, но никой не му отвърна.
— Стъклото е специално, не позволява да се надникне във вътрешността на лимузината — обясни Дръмонд. — Те не могат да ви видят.
Огромният мъж се скри отново в сянката, в която бе потънало неговото място. За човек с неговите гигантски габарити, той притежаваше необикновената способност да се слива с фона и да остава незабелязан. Когато Дръмонд се облегна назад, в мрака проблесна нещо и Джейк го забеляза. Идваше от вратовръзката на мъжа. Беше парче оръжейна стомана с формата на символа на „Бледсуърт“.