Грифон.
Митологичното чудовище имаше глава, криле и нокти на орел, но тяло, задни крака и опашка на лъв. Беше изобразено в профил с черен скъпоценен камък вместо око, изправено на задните си крака, сякаш се готвеше да разкъса някаква плячка. Някои твърдяха, че то символизира обичайната делова практика на корпорацията: атакувай слабите и ги погълни целите.
По време на полета от Кънектикът до Лондон Джейк бе изчел доста за корпорацията. Никой не можеше да каже къде или кога е била основана компанията. Намекваше се, че корените на бизнеса й можели да бъдат проследени чак до Средновековието. Носеха се слухове, че фамилията Бледсуърт натрупала първоначалното си богатство от продажбата на фалшиви лекарства, които уж гарантирали спасение от чума. Членовете й били сред онези, които събирали мъртвите тела на жертвите, нахвърляли ги в каруци и продавали части от труповете за медицински изследвания. Независимо каква част от слуховете бе истина и каква — не, факт е, че през Средновековието семейство Бледсуърт натрупало повече злато от краля на Англия. Днес почти никой не поставял под съмнение доброто му име и то притежавало значителна част от финансовия център Блекфрайърс.
Джейк се изправи и се покашля. Зададе въпроса, който го измъчваше, откакто бяха кацнали в Лондон:
— Мистър Дръмонд, защо вашата компания спонсорира изложбата в музея?
Вместо отговор получи сърдито сумтене. Явно въпросът му не бе по вкуса на Дръмонд. Но дори Кейди свали дамското си огледалце и извади една от слушалките на айпода си, за да чуе отговора.
Морган Дръмонд въздъхна:
— Организирането на изложбата се оказва доста скъпо начинание. Допълнителна охрана, електронни системи за сигурност… компанията плати цяло състояние само за да убеди мексиканското правителство да позволи тези съкровища да напуснат страната.
По гласа му личеше, че съвсем не е щастлив от обстоятелството, че компанията му е похарчила толкова много пари за нещо толкова безсмислено.
— И защо корпорацията го е направила? — настоя Джейк.
Дръмонд се приведе към него:
— Мистър Бледсуърт настоя. И никой не смее да му възрази.
Джейк се намръщи. Бе изчел всичко, което успя да намери, за саможивия шеф на корпорацията: Сигизмунд Олифант Бледсуърт IX.
Мъжът, прехвърлил вече деветдесетте, бе представител на деветото поколение, което носеше фамилията Бледсуърт, но то щеше да си остане последното, тъй като не се бе женил и нямаше деца. Фотографиите на Сигизмунд Олифант Бледсуърт IX, достъпни на обществеността, се брояха на пръсти. Джейк успя да открие само една с помощта на своя компютър и на нея Бледсуърт бе далеч по-млад, висок и слаб, облечен в британска военна униформа. Подобно на миналото на средновековните му предци, и неговата биография бе изпълнена със слухове за измами, злоупотреби, престъпления. Една от историите разказваше как Бледсуърт е откраднал множество произведения на изкуството от Франция и Германия по време на войната. Част от службата си прекарал и в Египет.
След Втората световна война обаче никой не бе успявал да фотографира президента на „Бледсуърт Индъстриз“. Той се бе превърнал по-скоро в привидение, отколкото в човек.
Джейк сви вежди:
— А какъв интерес има мистър Бледсуърт от организирането на изложбата?
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита го Дръмонд.
Джейк сви рамене, обърна се към сестра си, после — отново към едрия мъж:
— Не.
— Мистър Бледсуърт се чувства задължен. Смята, че така изплаща дълг.
— Дълг?
— Към родителите ви.
Изведнъж в лимузината стана много задушно и Джейк не можеше да си поеме дъх.
Дръмонд се отпусна в седалката си и отново потъна в сенките.
— Кой мислиш, че финансираше маянските разкопки на родителите ти? Кой, мислиш, ги изпрати там?
Джейк се намръщи. Мистър Бледсуърт? Възможно ли бе? Нима наистина загадъчният ръководител на „Бледсуърт Индъстриз“ бе платил на майка му и баща му да разкопаят върха, известен като Планината на костите?
Защо?
Лимузината забави ход и шофьорът се обади по уредбата:
— Пристигнахме в музея, сър.