Когато приближиха кулите, кожата на Джейк настръхна, сякаш по нея затанцуваха хиляди мравки. Усещането ставаше все по-силно с всяка нова крачка. Объркан, Джейк се спъна в един камък.
— Мари! — извика Пиндор.
Момичето погледна назад и видя Джейк да залита. Протегна ръка и го хвана за китката. Докосването й прогони паренето и сърбежа, макар усещането, че въздухът е натежал, че е зареден с електричество, да не изчезна напълно.
Джейк позволи на момичето да го замъкне до Рухналата порта в сянката на двете кули. Марика го пусна едва след няколко крачки, когато усещането за тежест изчезна. Той се обърна и видя Пиндор да държи сестра му за лакътя, докато минаваха през портата.
Крилатото създание се спусна надолу с остър вик, опита се да пикира под рухналия свод. Джейк се наведе, но създанието се блъсна в невидима стена. Завъртя се във въздуха, уловено от арката като живо насекомо, приковано към дъска. От тялото му излязоха искри. Явно го възпираше някакво поле.
Джейк отстъпи крачка назад, за да го разгледа по-добре. Крайниците му завършваха с остри нокти. Добре наточени шпори украсяваха колената и лактите му. Най-противно на вид бе лицето му — не защото бе лице на чудовище със свинска зурла и зъбата паст, а защото бе твърде човешко. Джейк забеляза интелект в изпълнения с болка поглед. Очите на съществото се вторачиха в него, сякаш го разпознаха.
Гракилът нададе последен пронизителен крясък и запляска с крила, за да се освободи от невидимата сила, която го бе пленила. Успя да се измъкне от капана на Рухналата порта като отчаяно махаше с крила. След като се отдалечи на достатъчно разстояние, той като че ли улови благоприятно въздушно течение и полетя обратно към джунглата.
Марика издаде дълга силна въздишка. Погледът й проследи съществото, сякаш за да се увери, че то наистина си отива. Най-сетне тя се обърна към останалите:
— Гракил — промълви отново момичето. Страхът не бе напуснал гласа й, но сега в него се прокрадваха и нотки на въодушевление и възбуда. — Никога досега не бях виждала гракил… само рисунки… в приказките…
— Но какво, по дяволите, беше това? — попита настоятелно Кейди.
Марика най-накрая забеляза, че продължава да стиска китката на Джейк и я пусна.
Пиндор отговори на въпроса на Кейди. Гласът стихна до шепот, а очите не се откъсваха от небето:
— Гракил. Прокълнатите зверове на Калверум Рекс. Неговите роби. Те…
Марика го прекъсна.
— Трябва да вървим. Слънцето е слязло доста ниско.
Джейк потри китката си на мястото, където Марика го бе хванала. Спомни си настръхването, топлината, сърбежа, съпроводили приближаването на Рухналата порта откъм външната й страна. Джейк подозираше, че ако Марика не го бе хванала за ръка, можеше да сподели участта на онова странно създание. Може би нямаше да е в състояние да премине.
Дали това не бе някаква невидима преграда? Защитно средство, което да не позволява преминаването през хребета? Джейк огледа кулите. Камъните наистина приличаха на вулканични, но пък по зидовете нямаше хоросан. Бяха подредени по сложен начин, приличаха на пъзел, нареден от камъни. Джейк забеляза и избелелите букви, изписани върху панделките, провесени по лявата кула.
Знаците не приличаха на нито една писменост, която бе срещал.
Не успя да ги огледа добре, защото Марика тръгна по пътеката, която се отдалечаваше от портата. Джейк нямаше друг избор, освен да я последва.
Отвъд кулите пред тях се разкри просторна долина. Стръмни скали я заобиколяха от всички страни, образувайки нещо като непрекъснат скален гребен. Долината наподобяваше метеоритен кратер, но Джейк забеляза, че скалите са осеяни с дупки, от които излизат серисти газове.
Не, това не бе метеоритен кратер.
Долината бе разположена в конуса на огромен вулкан.
И той не бе угаснал.
— Какво е онова място там? — попита най-сетне Кейди.
Джейк искаше да зададе същия въпрос, но се опитваше първо да осмисли онова, което вижда. В далечината пред тях се простираше обширна част от долината, разчистена от джунглата, която наподобяваше мозайка от разорани ниви и овощни градини. Те заобикаляха голям град с каменни постройки и дървени къщи.
Отдалеч изглеждаше, като че ли сградите са построени без никакъв план или логика. В единия край на града имаше постройка, напомняща за средновековен замък. Зад него, вкопчили се в отвесните скали, се издигаха жилища, подобни на тези, които Джейк бе посещавал в пустините на Ню Мексико. А онова там, в центъра на градския площад, не беше ли египетски обелиск? Приличаше на умалена версия на монумента на Вашингтон с тази разлика, че върхът му бе увенчан от бръмбар скарабей, древноегипетският символ на изгряващото слънце.