Джейк гледаше смаяно нагоре, неспособен да си поеме дъх. Кожата на животното бе пурпурна на цвят, очите му бяха големи и влажни, а устата му бе с цвят на боровинки.
Кейди сграбчи Джейк за лакътя.
— Какво беше това?
Той поклати глава, не бе в състояние да пророни дори една думичка. Съществото приличаше на динозавър-птицечовка.
— Наричаме го тръборог — каза Марика. — Използваме ги да теглят плуговете при оран.
Когато динозавърът изчезна, Пиндор потри корема си:
— Няма ли да спрем, за да похапнем?
Херонид го погледна намръщено.
— Няма да спираме. Не и след като конвоираме затворници. — Изгледа строго Джейк, сетне се обърна отново към Пиндор. — Ще извадиш голям късмет, ако получиш дори чаша вода и къшей хляб, след като татко научи, че си излизал отвъд Рухналата порта… и освен това си взел копието му.
— Едва ли е необходимо да научава за копието, нали? — примоли се Пиндор.
Херонид вдигна рамене и продължи да върви.
— Ще видим!
На по-малко от километър пред тях се простираше град Калипсос. Беше построен върху нисък хълм, който се издигаше над околната равнина. Макар градът определено да привличаше интереса му, вниманието на Джейк бе насочено към онова, което се простираше отвъд неговите предели. Навътре в дивата джунгла, която започваше зад градските стени, високо над заобикалящите го дървета, се издигаше каменният дракон с разперени крила. Погледът му като че ли бе вперен право в Джейк. От този ъгъл се виждаше единствено драконът, пирамидата оставаше скрита в гората.
Джейк погледна Кейди с надежда. Дори от това разстояние драконът изглеждаше напълно идентичен с артефакта, изложен в Британския музей. Пирамидата със сигурност щеше да им подскаже как да се върнат у дома.
Марика трябва да бе прочела копнежа, изписан на лицето му, защото поклати предупредително глава:
— Забранено е да се ходи там. Само тримата магистри на алхимията имат право да влизат в храма и да виждат кристалното сърце на Кукулкан.
Джейк долови копнежа в гласа на момичето, което допълнително разпали любопитството му.
Кристалното сърце на Кукулкан? Какво ли е това?
Херонид изсумтя недоволно.
— Престани, Марика. Вече те предупредих. Не разговаряй с шпионите.
— Те не са шпиони! — отново настоя тя.
Кейди се изкашля. Силно. Всички погледи мигом се насочиха към нея. Дори двата динозавъра-джуджета извиха дългите си вратове към нея.
Джейк се намръщи. Как сестра му успяваше да го направи?
Кейди постави юмрук на хълбока си. Първоначалният й шок бе преминал в раздразнение. Помаха с шапка пред лицето си, подобно на ветрило, сетне махна с ръка към групата.
— Нищо не разбирам! Толкова сте странни! Как така всички говорите английски?
Херонид наклони глава и я измери с поглед.
— Ин-глиски? Това ли е езикът, който се говори във вашата страна?
Тя кимна.
— Разбира се. Нали и вие го говорите?
— Не, ние говорим на общия език. Както и вие, между впрочем.
Кейди допря пръсти до устните си, изглеждаше объркана.
— Общият език? — попита Джейк.
— Това е дар на боговете от храма — обясни Херонид и посочи с меча към пирамидата, нарушавайки собствената си заповед относно разговорите с шпионите.
Марика им обясни по-подробно.
— Същото защитно поле, създадено от храма на Кукулкан, което закриля нашата долина, осигурява и всеобщ език за всички изгубени племена. За да може съседите да се разбират помежду си. За да живеят в мир и хармония.
Джейк отново погледна каменния дракон. Обяснението му прозвуча така, все едно драконът бе някакъв универсален преводач.
— Не сме забравили обаче езиците на собствените си племена — обясни Херонид и изпъчи бронзовия си нагръдник. — Можем да го говорим, но ни е нужна повече концентрация.
За да илюстрира думите си, Херонид избълва няколко ядни думи, насочени към Пиндор. Пиндор се изчерви, а Марика настръхна. Явно разбираше латински.
— Пиндор не е страхливец! Той е хиляда пъти по-смел от теб!
Единственият отговор, който получи от Херонид, бе презрителен кикот.
Маянското момиче посочи пътя, по който бяха дошли.