— Май си мислиш, че сме ходили само до Рухналата порта? Двамата с Пиндор бяхме отвъд нея.
Пиндор се вцепени.
— Мари!
— Отидохме в джунглите, за да откраднем яйце на гръмогущер!
Очите на Херонид се облещиха от удивление и той насочи цялото си внимание към по-малкия си брат.
— Ходили сте оттатък Рухналата порта?
— Херон… — Пинтор заекна за миг, явно търсеше подходящите думи. — Трябваше да опитам, защото…
Херонид прекъсна по-нататъшните му обяснение с едно махване с меча.
— Когато татко научи това, ще бъдеш заключен в стаята си чак до следващото пълнолуние! И с пълно право!
Пиндор изгледа Марика и поклати тъжно глава.
Марика трепна и прошепна:
— Съжалявам!
Ускориха крачка и скоро се озоваха пред градските порти. Крепостната стена се издигаше на височината на двуетажна сграда. Тежката желязна врата бе отворена.
Херонид изтича напред и обясни нещо на стража, който се подпираше на копието си. Джейк не можеше да чуе какво казва, но видя, че Херонид сочи с ръка към него и Кейди.
Стражът се изправи. Облещи очи при вида на непознатите. Най-накрая кимна, направи крачка назад и махна с ръка. Миг по-късно се показаха два огромни звяра.
Джейк разпозна вида им. Othnielia, наричани още отиси.
Всеки от двукраките зверове носеше на гърба си войник с лека броня, която блестеше на слънцето. Единият ездач се приведе от седлото и размени няколко думи с Херонид, който кимна и се върна тичешком.
— Да вървим! — нареди той с грейнало от вълнение лице.
Водена от чудовищния ескорт, групичката им мина през портата и навлезе в самия град. Джейк нямаше представа какво да очаква, но Калипсос се оказа толкова хаотичен, колкото и колоритен.
Улиците му бяха застлани с калдъръм, а къщите се издига една до друга. На един прозорец на втория етаж се показа жена с престилка и подвикна нещо на мъж, който теглеше количка.
— Ще взема два червени пъпеша и една кофа гъби! Надявам се, този път пъпешите да са узрели, Емул!
— Идеално са узрели!
Джейк бе очаквал градът да мирише лошо в резултат на стълпотворението от хора и животни, но през него минаваше мрежа от канали, над къщите се издигаха аквадукти, а всички улици имаха канавки. Всичко това бе плод на изумителни инженерни постижения. Главната улица се виеше зигзагообразно и водеше към върха на хълма, на който се издигаше каменният замък с двете кули, скрит зад високи стени.
— Калакрис — разкри им Херонид името на замъка. — Резиденцията на съвета на старейшините.
Явно бяха се запътили натам.
Докато изкачваха склона, Джейк се обърна и погледна надолу към уличките и тесните булеварди. Накъдето и да погледнеше, откриваше представители на различни култури от всеки континент и всяка епоха: индианско типи, шумерски храм, огромен дървен Буда, а на един от площадите се издигаше изящен египетски обелиск, покрит с йероглифи.
Марика сигурно бе забелязала удивлението в очите му.
— Тук живеят много племена. Всъщност над четирийсет.
— И как са се озовали тук? — попита той.
Този въпрос измъчваше Джейк по време на целия преход към Калипсос. Докато размишляваше върху чудото, свързано със собствената им поява в този свят, той усещаше все по-отчетливо тежестта на монетата около врата си. Сигурно имаше някакъв портал. А монетите действат като ключове. Най-вероятно порталът отвеждаше в различни посоки и това обясняваше присъствието на толкова много племена и народи.
Марика поклати глава.
— Нямаме представа. Преди векове Изгубените племена се озовали в този див свят, далеч от родните си земи. Всички пристигнали тук с разлика от няколко поколения и издигнали домовете си в долината, където Кукулкан ни закриля.
Погледът на Джейк сновеше между Марика и Пиндор. Как бе възможно племена от толкова различни епохи в човешката история да пристигнат на това място приблизително по едно и също време? Ако Марика казваше истината изгубените племена са напуснали не само своята родина, но и своето време.
— Носят се слухове за съществуването и на други градове като Калипсос — продължи Марика. — В други долини, далеч в сърцето на джунглата. Тук живеем по възможно най-добрия начин, в мир и разбирателство, помагаме си едни на други, заедно обработваме земята. Или поне го правихме…