— Нямаме представа как се озовахме тук — започна колебливо и предпазливо той. — Бяхме в голямата… голямата зала. По време на силна гръмотевична буря.
Обърна се към Кейди, която кимна.
— В следващия миг проблесна светкавица и… бам… светът потъна в мрак. Струваше ни се, че пропадаме… и, хоп… озовахме се в джунглата.
Старейшините посрещаха думите му с кимвания. Джейк чу от горния ред да повтарят думата светкавица. Може би част от техните хора се бяха озовали тук по същия начин.
— Идваме от град, наречен Норт Хемпшир — продължи Джейк. — От страна на име Америка.
— А-Мерика? — попита бащата на Пиндор и сбърчи чело. — Това племе не ни е известно.
Джейк повиши леко глас, за да го чуят по-добре.
— Не знаем как или защо се озовахме тук. Не знаем нищо и за този Крал на черепите и със сигурност не сме ничии шпиони. Кълна се в това. — Джейк вдигна дясната си ръка като бойскаут — макар никога да не бе бил бойскаут.
Старейшина Тиберий го изгледа продължително. Джейк не свали ръката си и отвърна на напрегнатия му поглед. Най-накрая римлянинът махна с ръка на центуриона.
— Отведете тези двамата на някое по-изолирано място, докато обсъдим чутото.
Гай удари гърдите си с юмрук и направи знак на Джейк и Кейди да го последват.
Тиберий се провикна подире им.
— Нека момчето остави раницата си, а момичето — странния музикален инструмент. Ще бъдат изучени от магистрите за евентуални следи от алхимиите на Краля на черепите.
Импровизираната им килия нямаше прозорци и едва ли бе по-голяма от килер за дрехи. Подът бе застлан със слама. Стената в дъното цялата бе покрита с лавици, отрупани с буркани от зелено стъкло, запечатани с восък, които криеха мътното си съдържание. Покрай друга от стените бяха наредени бъчви и високи до кръста глинени делви. Помещението миришеше на мускус и пипер.
Трябва да е кухненски килер, реши Джейк, и мисълта за храна предизвика недоволно къркорене в стомаха му. Кога се хранихме за последен път? Лондон му се струваше отдалечен на милиони километри и милиони години. А може би наистина бе така.
Кейди крачеше напред-назад в тясното помещение, скръстила ръце пред гърдите си.
Джейк прекоси килера и застана пред стената, от която грееше единствената светлинка в килията им. В камъка, с помощта на винтове, бе закрепен железен фенер, увенчан с един от онези блещукащи кристали. Беше прекалено високо, за да успее да го достигне, затова Джейк се огледа за жици или кабели, които да го захранват. Не видя нищо подобно, но въпреки това искаше да го огледа по-отблизо.
Може би ако домъкна тук някоя от онези бъчви…
Кейди изрита една от глинените делви и се обърна към Джейк.
— Как се озовахме на това ненормално място?
В погледа й се четеше ужас. Джейк сви рамене, почувствал, че сестра му се нуждае от отговор, от какъвто и да било отговор.
— Вероятно сме задействали някаква… не знам, може би квантова дупка.
— Каква дупка?
— Пробив във времето и пространството. Пространствена аномалия.
Кейди завъртя очи.
— С други думи… нямаш представа.
Джейк се намръщи, но всъщност тя беше права. Посочи блещукащия артефакт.
— Добре, сигурен съм, че има нещо общо със счупената монета, която ни подариха мама и татко.
Кейди посегна към врата си.
— Защо тогава са ни изпратили такова глупаво нещо?
Джейк седна върху една от бъчвите.
— Мисля… мисля, че за да го скрият на сигурно място. Но не зная…
Гласът му потрепери накрая. Единственото, в което бе сигурен, бе, че тревогата му нарастваше с всяка изминала минута. Ами ако съветът вземеше решение да прогонят двамата със сестра му обратно в джунглата? Никога нямаше да оцелеят сами.
Кейди отиде при него и седна на съседната бъчва.
— Може би си прав, Джейк — каза тихо тя. — Мама и татко не биха могли да знаят, че ще пъхнем монетите в онази пирамида.
Тя кръстоса ръце на гърдите. Изглеждаше притеснена.
Джейк си представи озарения от пламъци артефакт в Британския музей. Спомни си и как Морган Дръмонд се бе втурнал към тях, опитвайки се да ги предупреди. Дали пък той не знаеше нещо? Или просто се опасяваше да не повредят това безценно съкровище от древността, докато се намират под неговата опека? Джейк поклати глава и се опита да сложи някакъв ред във въпросите, които го измъчваха.