— Астромиконът — каза Марика. — Тук работи баща ми, картографира движението на слънцето, луната, звездите. Той предсказа голямото затъмнение от вчера.
Любопитството и желанието подтикнаха Джейк да пристъпи към отвора в купола. Трябваше да надникне във вътрешността му. Когато направи първата крачка, над главата му прелетя черна сянка и скри за миг отражението на звездите. Марика също я видя и ахна от уплаха. Джейк мигом се сети за отвратителния крилат гракил. Дали противното създание не бе успяло да ги намери?
Той задърпа Марика към вратата, която водеше към стълбите. Двамата не откъсваха поглед от огромното крилато създание, което кръжеше около върха на кулата, килнало се към едното си крило. Луната го освети и стана ясно, че това не е гракил. Съществото беше прекалено голямо, покрито с тъмни пера. То сви крила, гмурна се надолу и кацна тежко, пляскайки трескаво с крила. Настани се на каменния парапет на кулата.
Марика спря да отстъпва уплашено.
— Това е един от патрулите на Калипсос.
Съществото наведе глава и разкри ездач, настанил се в седло, привързано на гърба му. С ловкост, характерна за многократно отработвано движение, мъжът развърза ремъците и взе в ръце спътника, който бе настанил зад гърба си. Сетне се измъкна от седлото и скочи върху покрива на кулата.
Патрулът направи две неуверени крачки, но изтощението го събори на колене. Положи грижливо спътника си върху каменния под.
— Доведете помощ… — дрезгаво пророни той.
Марика се обърна към вратата, която водеше към стълбите. Разнесоха се викове. Някой бе забелязал патрула и бе повикал помощ.
— Стой тук — каза Марика и хукна надолу по стълбите.
Джейк остана, ако можеше да помогне с нещо.
Крилатото създание дишаше тежко с отворен клюн, очевидно бе също толкова изморено, колкото и ездачът му. Огромната птица изглеждаше достатъчно силна да вдигне цяла крава във въздуха.
Патрулът пристъпи към простряната върху камъните фигура. Джейк направи същото и видя, че спътничката на ездача е жена. Беше облечена също като старейшината на викингите, която бе отвела Кейди — със зелена туника и ботуши до коленете. Ако съдеше по русите й коси, определено бе от племето на Астрид Улфсдотир. Джейк си припомни разговора за изчезналите ловджийки.
Явно патрулът бе намерил една от тях.
— Ела насам, момче — нареди му ездачът с железен глас, който не търпеше възражения. — Стой при нея.
Джейк се втурна напред и приклекна край плаща на жената. Патрулът стана и отиде при птицата. Погали я с ръка, сякаш за да я успокои, после отиде и взе ведрото, оставено под една ръчна помпа. На главата си носеше корона от пера със същия цвят като тези на птицата. Ако се съдеше по острите черти на лицето му, ездачът приличаше на северноамерикански индианец.
Мъжът подаде ведрото с водата на огромната птица, сетне отново протегна ръка, за да я погали.
Джейк насочи вниманието си към жената. Очите й бяха отворени, но той подозираше, че тя нищо не вижда. Гърдите й се надигаха и спускаха, но никоя друга част от тялото й не помръдваше. Дори когато Джейк улови дланта й в ръката си и я стисна лекичко — искаше да й покаже, че не е сама — тя изобщо не реагира.
От едното й рамо стърчеше стрела с перо накрая. Туниката около нея бе потъмняла от кръв. Джейк посегна към стрелата…
— Не пипай това! — прогърмя глас зад гърба му и той замръзна на място.
Гласът бе долетял откъм стълбите. Джейк се обърна и видя магистър Захур да се носи към него като черен гарван. Татуировките на челото му грееха в червено, озарени от звездната светлина.
Захур коленичи на каменния под и отпрати Джейк с ръка, сякаш бе досадна мушица. Едва сега Марика се завърна с баща си. Магистър Балам се присъедини към своя колега, но застана от другата страна на жената. Захур вече бе започнал да я преглежда. Докосна гърлото и устните й, сетне се приведе, за да се взре в очите ѝ.
Патрулът се присъедини към тях.