— Намерих я заедно с две от посестримите й отвъд Костен връх. Мъкнеха я на носилка. Командирът на патрула ги отведе в Борнхолм, а на мен нареди да доведа ловджийката тук, за да видите дали има някаква надежда…
— Това е ловджийката Ливия. — Каза мрачно магистър Балам.
Марика се присъедини към Джейк. На лицето й бе изписана тревога.
— Това е кръвната сестра на старейшина Улфсдотир. Някога двете с майка ми бяха много близки. Чела ми е приказки…
— Трябва да я свалим долу, в моите покои — каза Захур, а думите излизаха от устата му подобно на пара от тяло, изгарящо от гняв. — Всичките ми лечебни отвари са там. Но преди това… острието на стрелата е останало в тялото й. Трябва да го извадим. При това веднага.
Балам се обърна към Джейк и Марика:
— Помогнете ни.
Магистрите обърнаха жената на една страна. Джейк хвана главата й, а Мари седна върху бедрата й, за да помогне на мъжете да я удържат.
Захур улови стрелата.
— Трябва да натисна острието на стрелата, така че да излезе обратно през рамото — тогава ще го отчупим. — Захур погледна Джейк. — И никой да не го докосва!
Балам хвана здраво жената, а Захур сви пръсти.
— Сега! — извика той и натисна.
Стрелата изскочи от гърба на жената. За миг на Джейк му се стои, че тя прилича на озъбена змийска глава, сетне видя, че това е най-обикновено острие на стрела, само че по-черно от най-тъмната сянка досущ като парче обсидиан.
— Побързай! — предупреди Захур.
Балам извади от джоба си къса пръчка. Върхът й сякаш гореше, но Джейк видя, че това всъщност е парче кристал. Балам протегна ръка и докосна върха на стрелата с кристала. Писък прониза нощта и се понесе към небето. Тялото на жената подскочи в ръцете им, но писъкът не бе излязъл от нейното гърло. Джейк бе сигурен, защото придържаше главата на ловджийката. Бе дошъл от върха на стрелата.
Когато Балам се отдръпна назад, Джейк видя, че върхът на стрелата вече не е черен, а е късче прозрачен кристал. Балам обви върха с парче кожа, което държеше в ръката си, и го отчупи от стрелата.
Сега вече Захур позволи да обърнат жената по гръб. Тялото й отново бе станало безчувствено и неподвижно. Очите й бяха затворени, но дишането й се бе успокоило.
— Ще оживее ли? — попита патрулът.
— Рано е да се каже — отвърна Балам. — Кръвният камък я е отровил. Възможно е в тялото й да са останали парченца, които са се отчупили от острието.
Прекъсна ги шумната поява на магистъра-англичанин. Той едва провря туловището си през вратата.
— Чух за… какво мога да направя?
— Спокойно, Осуин. — Балам отиде при него и показа на шишкавия магистър върха на стрелата, увит в парчето кожа. — Извадихме го.
Осуин пребледня, но посегна към острието.
— Трябва да го изследваме, преди алхимията му да изчезне напълно.
Захур се нахвърли върху тях подобно на ураган.
— Да не сте полудели? Трябва да го унищожим!
— Но това може да ни даде отговори относно природата на кръвния камък…
Следващите думи на магистрите преминаха в шепот. Джейк не успя да чуе какво си говорят. Продължаваше да придържа главата на жената и в един момент забеляза, че устните й помръдват едва-едва. Наведе се към нея. С всеки свой немощен дъх, тя повтаряше едни и същи думи.
Той идва… той идва… той идва…
Внезапно отвори очи. Впери поглед в Джейк и здраво стисна китката му.
— Помогни ми…
Преди момчето да успее да реагира, тя се отпусна в ръцете му, затвори очи, устните й останаха безмълвни, отново изгуби съзнание.
Захур, който не бе забелязал станалото, отиде при жената и каза:
— Достатъчно. — Сетне посочи към патрула. — Помогни ми да я свалим долу! Трябва да използвам най-добрите си отвари и мехлеми, за да спася живота й.
Джейк се изправи.
— Но тя…
Захур го избута встрани. Патрулът и тримата магистри използваха плаща на ловджийката като носилка, за да я повдигнат.
Бащата на Марика каза:
— Мари, покажи на Джейкъб спалнята му. Мисля, че емоциите бяха предостатъчни за една вечер.
Марика кимна. Джейк отстъпи встрани, за да направи място на групичката, запътила се към стълбите. Отиде до парапета и зарея поглед над Калипсос. Видя главната улица, която се виеше спираловидно от замъка към главната порта в крепостните стени. Градът изглеждаше толкова тих, мирен, спокоен. Достатъчно бе да се обърне и да види кръвта по камъните, за да разбере колко илюзорно е това спокойствие.