Той поклати глава. Споменът за снощното кръвопролитие уби апетита му.
— Не, благодаря…, а и можеш да ме наричаш Джейк — добави той.
Марика посрещна думите му с усмивка, след което се обърна и тръгна към стълбите.
— Тогава да си вземем довиждане с баща ми и да тръгваме.
— Къде ще ходим? — попита Джейк.
— Татко предположи, че ще пожелаеш да посетиш сестра си. Да се увериш, че всичко с нея е наред. Също както при теб.
Джейк кимна бавно. Не всичко при него беше наред, но не каза нищо. Почувства се леко гузен. Изобщо не се бе замислил как се справя Кейди. Нищо чудно да се бе скрила под леглото от страх.
Горе, на върха на кулата, слънчевата светлина хвърляше отблясъци върху бронзовия купол на Астромикона. Джейк присви очи срещу ярките слънчеви лъчи и забърза след Марика, която се бе отправила към вратата.
Момичето почука и след миг пантите мазно проскърцаха. Магистър Балам надникна навън. Посивелите му коси бяха още по-разрошени от предната нощ, а очите му изглеждаха уморени. Въпреки това се усмихна, като видя кой стои на прага.
— А, добре. Исках да разменя няколко думи с младия Джейкъб, преди да излезе. — Той отстъпи назад и махна с ръка на Джейк да влезе. — Ела. Магистър Осуин отиде да подремне… и да хапне малко каша, предполагам. Което е добре, защото в противен случай нямаше да има къде да се завъртим.
Джейк влезе през ниската врата. Марика и Пиндор понечиха да го последват, но Джейк замръзна на място, вперил поглед в купола.
Цялото пространство над главата му бе изпълнено с плетеница от медни тръби и накъдрени спирали от стъкло с цвят на кехлибар, а от време на време от медните клапани излизаха със съскане облачета пара. Още повече го обърка обстоятелството, че целият този механизъм се въртеше бавно около централната си ос. По-малките му части обаче се въртяха с по-голяма скорост. Все едно се бе озовал в сърцевината на огромен часовник. С тази разлика, че този механизъм съскаше, въздишаше, къкреше, проскърцваше тихичко все едно бе живо същество.
Необикновената гледка се подсилваше от обстоятелството, че цялата тази машинария бе украсена с парченца кристали във всички цветове на дъгата. Висяха като коледна украса, но не върху елха, а върху метално дърво. Дали кристалите не служеха за баланс или пък задвижваха механизма?
Най-вероятно и двете, реши Джейк.
Каквато и да бе целта им, тази астрономическа лаборатория съвсем не беше примитивна.
Бащата на Марика го подкани да влезе по-навътре. Джейк спря погледа си върху долната секция на купола. Тя беше празна, ако не броим бронзовия работен плот, който опасваше в кръг цялата стена. Извитата като полумесец маса бе отрупана с всевъзможни странни на вид инструменти и прибори: най-различни тръби, купчини метални отпадъци, дървени лавици с парченца кристали. Навсякъде бяха разпилени книги с кожени подвързии, крехки на вид свитъци, листа пергамент, натрупани един върху друг. Част от работната маса бе заета от каменна плоча с височината на Джейк. Всеки сантиметър от повърхността й бе покрит със ситни редове. Знаците приличаха на онези, които бе видял изписани върху Рухналата порта.
Магистър Балам поведе Джейк към нещо, което момчето мигом разпозна. Айподът на Кейди бе разглобен на части. Сестра му би се хванала за косата при вида му.
— Ние, магистрите, се събрахме вчера и разговаряхме — каза Балам и посочи разглобения електронен уред. — Намираме тази ваша на-ука за изключително интересна. Не открихме в кутията нито един кристал и не можем да си обясним тази алхимия, която пренася гласове и звуци на голямо разстояние. Изглежда има какво да ни научиш, да споделиш… както и ние с теб.
Балам се обърна към него със скръстени ръце.
— Затова взехме решение да станеш мой ученик. Мой чирак. Също като дъщеря ми.
Марика изпищя зад гърба на Джейк, беше изненадана и развълнувана.
— Чирак? — попита Джейк.
— Ще започнеш да изучаваш алхимията.
Джейк не знаеше какво да каже, но си спомни предупреждението на Марика по отношение на пирамидата с дракона — как на всички било забранено да влизат там, освен ако не са магистри, господари на алхимията. Дали пък това не бе начинът да влезе в пирамидата? Надеждите му обаче бързо бяха разбити на пух и прах.
— Ако започнем сега, кой знае, — продължи Балам, — като навършиш трийсет, може да станеш и магистър.